Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Сърцето на Варвара се сви болезнено. Тя знаеше, че пристъпите с бомби се заповядваха и повеждаха винаги от Динко. В тази атака имаше някаква свирепа безогледност, която довеждаше до разбиването на противника, но струваше скъпо. Мичкин също разбра, че това бе нападение, поведено от Динко, и се ослуша да отчете резултата му. От полесражението долиташе само рядка стрелба с автомати, която показваше, че или немските картечни гнезда бяха разбити, или партизаните бяха дали много жертви. Но експлозиите от цистерните, които Мичкин очакваше, не се чуха. Вместо тях последва особено пращене, сякаш избухваха детски бомбички. Хората на Динко бяха успели да запалят вагон с патрони.

Докато Мичкин се чудеше как да постъпи с пленниците, Варвара разглеждаше последните с оттенък на мрачно злорадство и търсеше думи, с които можеше да ги уязви сполучливо. Но атаката с бомбите отклони внезапно вниманието й от тях. Миг след това тя свали автомата от рамото си и хукна към гарата.

— Стой тука, жено!… — извика Мичкин след нея. — Къде отиваш без заповед?

Тя се обърна и отговори пресипнало:

— Отивам да видя какво става долу.

И пак се затича с развята коса и с автомат, който държеше пред себе си.

„Побъркана жена“ — помисли Мичкин, но не се разсърди, защото тя щеше да му донесе сведения за боя. Той погледна Ирина и си спомни за думите, които последната бе казала преди малко. Това бяха смели, изненадващи думи. Тя дръпна воала от лицето си и Мичкин видя жената, чиято постъпка го бе възхитила: една необикновено красива жена с гладко матово лице, с овално чело, с тъмни очи и леки трапчинки на бузите, една жена без име, която човек не можеше да забрави никога, една жена без възраст и грижи, чиято красота можеше да паразитствува и добие такава степен на съвършенство само в безделието на враждебния свят, срещу който Мичкин се бореше. Той изпитваше леко физическо отвращение към жените на този свят. Мичкин не харесваше удължените линии на тънките им и сухи тела. Те му се струваха изродени и някак противни. Ала тази жена бе съвсем друго. В нея имаше нещо яко и пълнокръвно, което сякаш идеше от жените на народа, от майката или бабите й, работили на нивата, доили крави и тъкали домашно сукно от груба вълна. Тя приличаше на узряла праскова, на тежък клас, гален от вятъра преди жътва. Мичкин съзна, че усещането за всичко това идеше от нейната физическа здравина, от заобленото лице, от силния таз и яката конструкция на бедрата. Ала то идеше много повече от постъпката й някога, когато тя отиде да спаси в снежната виелица болното от пневмония дете на сина му, а също и от това, че сега се застъпваше за германеца, който я придружаваше. Мичкин съзна, че в тази жена имаше вътрешни качества, които не му позволяваха да постъпи с нея грубо. У него отново настъпи смущение, което сега граничеше с пълна безпомощност и го накара да се засрами. Партийният комитет на отряда го бе направил отговорник на петнадесет души. Тази длъжност предполагаше твърдост и бързи решения, а той се мотаеше и чудеше как да постъпи не с някое трудно положение в боя, а просто с една жена. И срамът му веднага се превърна в твърдост.

— Докторке!… — каза той мрачно, понеже не знаеше името й. — Отдалечи се веднага оттука.

— Значи, ти ме познаваш? — произнесе тя учудено.

— Да, познавам те!… — рече Мичкин. — Една вечер, срещу Нова година, ти се съгласи да газиш снега и да дойдеш при болното дете на сина ми… Аз не очаквах да направиш това заради нас… някакви колибари.

Ирина сви разсеяно веждите си, сякаш търсеше случката, изчезнала в мъглата на безброй разкъсани спомени от пиршества в Чамкория.

— Да, спомням си!… — каза тя със слаба усмивка. — И като благодарност за това искаш да задържиш спътника ми.

— Аз трябва… длъжен съм да го задържа, докторке… Този човек се търси от всички отряди.

— Какво ще правите с него?

— Той е осъден.

В очите на Ирина светна пламък.

— Кой ви даде право да го съдите? — остро попита тя.

А Мичкин отговори:

— Народът.

— Кой народ?… Кога ви упълномощи?

— Когато натрапниците почнаха да се гаврят с него… Когато този човек им заповядваше да режат глави и палят домове.

От гърдите на няколко души се изтръгна мрачно ръмжене, което накара Ирина да потрепера. Но тя пак не загуби присъствие на духа и с някаква отчаяна решителност продължи да брани живота на фон Гайер.

— Та нима този човек е заповядвал това? — глухо произнесе тя.

А Мичкин рече: