Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

— За какво ти е командирът?

— За да му кажа, че тука бездействуваме.

— Командирът си знае работата, проклета и опака жено!… — сърдито извика Мичкин. — Няма да мърдаш оттук без моя заповед.

Варвара се опита да възрази и между двамата щеше да избухне кавга, но в това време от южния склон на могилата се чу гласът на Данкин, който викаше:

— Внимание!… По шосето иде моторна кола.

По серпантините на шосето, което лъкатушеше върху склона на отсрещната планина, се хлъзгаше наистина една моторна кола. Но това бе цивилна кола. Мичкин разпозна веднага нейната безобидност по лимоненожълтите фарове. Шофьорът не бе счел за уместно да ги угаси и вероятно още не подозираше, че в зоната, в която трябваше да мине, имаше сражение. След като се увери напълно, че колата, която идеше, бе цивилна, а не военна, Мичкин реши да не безпокои командира и заповяда на фелдфебел-школника Данкин да образува с няколко души застава от двете страни на шосето и да я спре с предупредителен изстрел във въздуха, ако в нея нямаше германци в униформа.

Внезапно колата спря и фаровете й угаснаха. Хората, които пътуваха в нея, бяха забелязали сражението и се колебаеха дали да продължат. Колата бе слязла вече в равнината, но до нея имаше повече от километър и половина, така че единственото, което оставаше, бе да се чака приближаването й или да не се предприема нищо, ако се върнеше обратно. Но след малко колата отново тръгна напред, вече с угасени фарове, за да не привлича вниманието. Някаква важна причина караше хората в нея да продължат пътя си на всяка цена. Шофьорът усили скоростта. Колата се движеше бързо, като удължена сянка по правото асфалтирано шосе, огрято с лунна светлина. Мичкин видя, че тя представляваше голям аеродинамичен модел с подвижен покрив, който в топлата нощ пътуващите бяха свалили.

Фелдфебел-школникът — Мичкин разпозна силуета му по късите панталонки — излезе от канавката и застана с автомат в ръка по средата на шосето. Въпреки безобидния вид на колата, постъпката му бе крайно момчешка и лекомислена.

— Залягай, магаре!… — прегракнало изруга Мичкин.

Но колата бе вече спряла и Данкин тръгна към нея с готов за стрелба автомат. След малко от канавките изскочиха и другарите му. От пътниците в колата не последва никаква реакция. От задното й място слезе някакъв мъж, а от предното — още един. Всичко това ставаше на около петдесет метра от подножието на могилата. Данкин се обърна назад и викна високо:

— Цивилни!…

— Провери за оръжие и ги докарай тук — заповяда Мичкин.

В колата седяха още две фигури. След малко едната от тях слезе и всички видяха с учудване, че това бе жена, а другата продължаваше да седи неподвижно на мястото си. Гласът на Данкин доложи отново:

— Карат мъртвец!…

— Мъртвец ли?…

Това бе доста потискащо дори за партизанските нерви. Мичкин тръгна надолу, последван от Варвара и още няколко души. Когато стигнаха до колата, Данкин и другарите му тършуваха из джобовете на пътниците за оръжие. Само един от двамата мъже — нисък, широкоплещест и куц — носеше пистолет, който предаде сам. От неподвижната фигура, загърната в одеяло, която седеше върху задното място, се разнасяше миризма на труп. Всичко това се стори на партизаните зловещо и странно. То бе напълно различно от ужасите, с които бяха свикнали досега.

Лицата на мъжете, които слязоха от колата, издаваха смущение и мрачна загриженост. Главата на жената бе омотана в траурен воал. Мичкин си спомни веднага, че бе виждал тия мъже много пъти в Чамкория и че единият от тях представляваше рядка плячка в ръцете на партизаните. Той струваше колкото пет генерали в немската войска. А нещо особено във фигурата и стойката на жената, чието лице не можеше да види още, му напомни за лекарката, която в снежната виелица срещу Нова година се бе съгласила да отиде при болното дете на сина му. Все по-ясно си спомняше Мичкин за фигурата и лицето й. И между хората, които я заобикаляха през новогодишната вечер, бяха именно тия мъже. Ниският имаше навик да се разтрива сутрин със сняг, а високият — със сребърнобяла коса — пръскаше луди пари за угощения. И двамата бяха от враждебния свят. Но присъствието на мъртвеца и на жената в траур налагаше известна почтителност. Мичкин попита:

— Вие какви сте?

А високият с бялата коса отговори:

— Чиновници от тютюнева фирма.

— А жената? — От учтивост Мичкин без малко щеше да каже „госпожата“.

— Тя е вдовица на мъртвия.