Сърцето на Ирина се сви още по-силно. Имаше нещо пронизващо в тази санитарна нищета, в олющената паница с риванол, в инструментите, поставени на нечистата кърпа, и в желанието на убития санитар да си послужи все пак с тях. Имаше нещо зловещо и тъжно в тия ранени мъже, които щяха да умрат сами под безнадеждната и печална лунна светлина, на това място, в тая чужда земя. Ирина почувствува тих ужас.
— Къде е командирът? — попита мъжът, който я доведе.
Човекът с бинтованата глава не отговори, а само посочи една тъмнееща маса, просната върху пясъка. Ирина се отправи към нея. Лунната светлина падаше в лицето на Динко. И тогава тя го позна.
В първия миг тя почувствува слабост, сякаш краката й се подкосиха и не можеха да се държат, а след това почна да трепери внезапно, но не от смущение, нито от страх, нито от радост, че го виждаше тук и че той можеше да спаси живота на фон Гайер и да им помогне да се измъкнат по-скоро от това място. Тя не затрепера нито от жалост към него, нито от това, че бе потресена, задето го виждаше смъртно ранен в този зловещ пущинак. Тя затрепера от някакво друго, неописуемо и дълбоко вълнение, което идеше от миналото, от топлите дни на есента, когато се връщаше от лозето с кошница грозде и вечер помагаше на баща си да откачат тютюневите низи, които през зимата щяха да продадат на „Никотиана“. Това вълнение идеше от ведрите и спокойни дни преди да срещне Борис, преди гладните стачници да убият с тояги баща й, преди да стане метреса и законна съпруга на злодея, чийто труп сега пренасяха като досаден багаж от Солун в Кавала. Това вълнение бликаше от чистотата на дните в малката варосана стаичка с отворен прозорец, от който долиташе неспирното шумолене на реката и който засенчваха листата на стария орех, от дните, изчезнали като сън, от душевния мир, чийто спомен събуждаше винаги горест и сладостна мъка в душата й. Защото той бе прекарал десет години у тях и бе свидетел на тия ведри, спокойни и чисти дни, познаваше като нея варосаната стаичка, сенчестия орех и шумоленето на реката.
Но колко несправедливо и студено се отнасяше тя към него!… Дразнеха я големите му загрубели от полската работа ръце, дебелите шаячни дрехи, цървулите, този постоянен израз на недоволен и разбунтуван ратай, който блясваше в очите му при всеки разговор с баща й. Дразнеше я мрачният пламък на любовта му, дълбока като мъката и гореща като пръстта на червените песъчливи хълмове, по които растеше тютюн. И всичко това тя си спомни сега изведнъж, като гледаше лицето му, облято в студена пот и изкривено от ужасните болки в корема. Но в това лице нямаше вече израза на недоволен и потиснат ратай. Дори сгърчено от непоносимите болки, които му причиняваха раните, то бе властно, мъжествено и красиво.
Мисълта, че бе доведена да помогне, я накара да дойде на себе си, събуди рефлекса на хладнокръвието, с което се бе научила да приема всичко.
— Значи, ти си това!… — произнесе тя, като коленичи и се наведе над него. — Някой ми казваше, че си хванал гората, но аз не се изненадах от постъпката ти. Чуваш ли ме?… Отвори си очите!…
Той повдигна бавно клепачите си, но не я позна, защото лицето й се намираше в сянка. Гласът му произнесе хрипливо:
— Кой е?… Какво искате?… Никакво отстъпление без заповед на Шишко!…
А мъжът, който беше довел Ирина, рече:
— Това е лекарка, другарю командир!… Спряхме я в една кола на шосето.
Той поклати глава, сякаш съзнаваше, че помощта бе напълно излишна. Очите му пак се отвориха — студени, замрежени и безразлични към всичко, което не бе във връзка с боя.
— Наистина ли не ме познаваш!?… — произнесе тя горчиво, като сложи ръката си върху студеното му и мокро чело. — Ще бъде страшно, ако си толкова зле!…
После тя викна на човека, който я бе довел от могилата:
— Подай ми санитарните чанти!… Подай ми и тази ужасна паница с риванол!…
— Кое? — попита човекът.
— Паницата с жълтия разтвор… Трябва да си изплакна първо ръцете.
Тя прегледа бързо чантите и намери в едната спринцовка и ампули с камфорово масло.
— Това е добре — каза тя. — Но от марля и бинтове няма нито следа… Това ли е вашето санитарно снабдяване?
— Това е всичко — мрачно отговори човекът. А после той си спомни заповедта на Мичкин да се върне веднага и добави тихо: — Докторке, аз си отивам… Ако има нещо, ще ти помогне този човек.
Той посочи мъжа с бинтованата глава, който чуваше всичко, но не можеше да говори и бе застанал като послушен помощник до Ирина.
Читать дальше