Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Тя повдигна ризата на Динко и я спусна веднага, смразена от ужас.

— Така!… — произнесе тя механично, сякаш говореше само на себе си. — Коремът ти е надупчен като решето… Дори най-добрият хирург не може да те спаси… Но отвори си очите най-сетне!… Така!… Още ли не ме познаваш?…

Тя говореше нервно, задъхано и в този безпомощен поток от думи намираше изход от страшната вътрешна слабост, която я караше да се разхълца и запищи истерично. Но тя устоя на тази слабост, присъща на женската психика, защото нервите й бяха здрави.

Той отвори очите си, но те бяха пак замрежени, студени и равнодушни — очи на човек, който съзнаваше, че около тялото му се бяха увили ръцете на смъртта.

— Още не ме познаваш!… — простена тя пак. А след това се обърна към човека с бинтованата глава: — Подай ми спринцовката и ампулите… Животът му може да се продължи с още няколко минути… Така!… А после ще видя тебе и другите…

Докато пълнеше спринцовката с камфорово масло, тя чу слабо шумолене и когато повдигна очи, видя, че Динко с внезапно усилие се бе повдигнал на лактите си и я гледаше втренчено. Това бе изумен поглед на човек, който виждаше далечно и сладостно видение. Но усилието го бе изтощило и той рухна с глух стон, без да каже нищо.

— Значи, най-сетне ме позна!… — Тя се засмя нервно и механично, а от очите й внезапно затекоха сълзи. — Не мърдай!… Не се движи!… Тази игла е запушена… Подай ми друга, човече… Бързо!…

Човекът с бинтованата глава извади от металическата кутия нова игла, а Ирина я постави на спринцовката, като изсмука грижливо от ампулата последната капка масло.

— Страшно е всичко, което става тази нощ!… Дай си ръката и не обръщай внимание на състоянието ми… — Тя избърса с горната част на дланта си сълзите, които продължаваха да бликат от очите й. — Тази инжекция ще те подкрепи… Господи, какви мускули!… Да, в гимназията на лоста и паралелката ти правеше чудеса… И по математика и физика беше пръв, но латинският не ти вървеше много… Спомняш ли си, а?…

А като направи инжекцията и съвсем безполезно изтри с памук, натопен в спирт, мястото, където бе забила иглата, тя се разхлипа изведнъж, защото в спомена от миналото имаше нещо горестно и пронизващо. После тя чу гласа му — задушен и пресипнал, но все пак познат:

— Как попадна… тук?

А тя отговори:

— Мъжът ми се помина в Солун… Пренасяхме с кола тялото му в Кавала и твоите хора ни задържаха…

— Помина ли се?… — Той замълча и върху лицето му се появи слабо учудване, сякаш се питаше защо тази новина сега не му доставяше никаква радост. — От що? — произнесе той равнодушно.

— От малария, а може би от пиенето… Водеше нездрав и безсмислен живот.

— Да, напълно безсмислен… — немощно потвърди той. — Но ти трябва да продължиш… Белите андарти могат да ни нападнат в тил… Ти трябва да се измъкнеш оттук, преди да е станало това.

— Не, аз няма да се отделя от тебе сега… Няма да оставя да помислиш, че съм както по-рано… надута глупачка, която се срамува от роднините си…

Сълзите продължаваха да бликат неудържимо от очите й.

— Сама ли пътуваш? — попита той.

— Не. В колата са главният ни експерт и директорът на Немския папиросен концерн… Слушай!… Ето че искам да те използувам пак… — Тя се разсмя изведнъж, през сълзите си, в някакъв пристъп на жестока ирония към себе си. — Не, нищо.

— Какво искаш? — попита той.

— Вероятно твоите хора ще убият този човек… Но той тръгна с колата от Солун само заради мене.

— Кой е този човек?

— Фон Гайер, директорът на Немския папиросен концерн… — Сълзите й пресекнаха изведнъж. Тя добави страхливо и гузно: — Не можеш ли да го спасиш?

Последва мълчание, в което той напрегна паметта си, а после се усмихна горчиво:

— О, фон Гайер!… Знам… — Той щеше да каже „твоят любовник“, но замълча. — Заради тебе той даваше големите контингенти на „Никотиана“, нали?

— Не говори сега така!… — простена тя като животно, ударено с пръчка. — Заповядай на хората си да не го убиват!…

Той помисли малко и каза:

— Не!… Аз не мога… нямам право да им заповядвам това.

— Направи го заради мене.

— Не!… Аз не мога да го направя дори заради тебе.

— Няма да ти струва нищо.

— О, не разбираш!… Това ще ми струва верността към партията, на която принадлежа… Това ще бъде подлост към тия, които остават да се борят след мене… Сега ме разбираш, нали?

Тя се разхлипа отново, но не за Динко, не за фон Гайер или за себе си, а само от ужаса, с който бе наситена тази нощ. А той съзна това и рече спокойно: