Димитър Димов - Тютюн(Оригинално издание)

Но ругатните на Мичкин затихнаха изведнъж. Докато колоната от немските моторни коли се нижеше все още по безкрайните серпантини на шосето, стрелбата при гарата се усили. Тя се усили бавно, постепенно, от всички страни, по целия огнен полукръг, който обхващаше бензиновите цистерни, но не можеше да се приближи до тях. Все по-честа ставаше стрелбата на немските картечници и сега хората от могилата доловиха, че в нея имаше нещо забъркано, нервно, което след това премина в смущение, а после в истерия и паника. Всички картечници и разполагаеми оръжия на немците сега трещяха без паузи. И всред тази непрекъсната, безредна и паническа стрелба долетяха отново глухи тътнежи на бомби. Мичкин съзна, че Шишко провеждаше концентрично нападение към цистерните. Ала това нападение се отличаваше твърде много от предишното. В него липсваше бесният, нетърпелив устрем на Динко, който повеждаше хората без оглед на жертвите. Шишко го бе подготвил бавно, систематично. Той навярно бе заповядал на хората да пълзят по корем часове наред и напредвайки сантиметър по сантиметър, да стигнат до удобни позиции, от които бомбите можеха да уязвят картечните гнезда на противника. Трясъкът на бомбите се засили на свой ред и отслаби внезапно картечната стрелба. Миг след това от зеленикавия облак и пушеците, които забулваха гарата, се издигна висок яркожълт огнен фонтан, последван от масивна експлозия и плътна въздушна вълна. След половин минута се издигна още един фонтан, после втори, трети… Вагоните-цистерни започнаха да избухват един след друг, изригвайки гейзери от горящ бензин, който забули всичко с огромни черни кълба от дим. А през този дим огнените езици изглеждаха тъмночервени и багреха равнината с кърваво сияние.

— Свършено е, момчета!… — радостно извика Мичкин. — Нашите запалиха бензина… Тоя старец го бива понякога!…

Никой не отговори. Всички гледаха втренчено страхотната картина на експлозиите. Вече не се чуваше никаква стрелба. Върху светлия фон на заревото, между кълбата от черен и непрозрачен дим се мяркаха човешки фигури, които бягаха да се спасяват от пламъците.

Мичкин погледна отново към посоката, от която идеше неприятелят. Моторизираната колона се бе спуснала вече съвсем ниско, почти в подножието на планината. Данкин бе заредил последната мина върху шосето и тичаше към могилата. Малко по-насам, в лимузината с лимоненожълти фарове се качваха бързо лекарката и високият мъж с бялата коса, който я придружаваше. Двамата седнаха отпред, на шофьорското място, а зад тях, увит в одеяло, безмълвен и страшен, продължаваше да стърчи мъртвецът. Мъжът с бялата коса подкара колата бързо и нервно, сякаш искаше да избяга по-скоро от това ужасно място. Сега колата потегляше с един пътник по-малко и неговият труп, с рана в тила, се търкаляше до канавката на шосето. Всичко това Мичкин видя само в няколко мига, под яркия блясък на една от експлозиите. После блясъкът изчезна и остана само лунната светлина, която сега изглеждаше мрачна и недостатъчна като светлина от кандило след угасването на електрическа лампа.

Мичкин усети, че някой го дърпаше за лакътя. Бе един от хората на Шишко, запотен и почернял от саждите на пожара.

— Другарю Мичкин!… Писмена заповед от политкомисаря… Разпиши се.

Мичкин взе хартията и се разписа с химически молив под светлината на електрическото си фенерче. Заповедта гласеше: „Задържай могилата до сигнал с червена ракета. Ние започваме оттеглянето. Шишко.“ Тя бе написана с несигурния и разкривен почерк на човек, завършил само четвърто отделение, ала бе ясна и ведра като всичко у Шишко. Мичкин върна заповедта и попита мрачно:

— Как е командирът?

— За Шишко ли питаш?… Здрав и читав, нищо му няма!… — възбудено отговори човекът.

— За вашия командир питам, дяволе!… — избухна Мичкин.

— Не зная… — Човекът го погледна уплашено. — Видях само когато го изнасяха назад…

Появата на моторизираната колона и разпоредбите, свързани с това, бяха погълнали изцяло вниманието на Мичкин. Ирина се качи много бързо в колата и той нема̀ време да я разпита за състоянието на Динко.

— Къде е ранен командирът? — попита Мичкин.

— В корема… Цялата му риза беше в кръв.

— Кажи на Шишко да приготвят носилка от клони за него… И да не бави много сигнала с ракетата.

— Ще кажа — отговори човекът и хукна в посоката, от която беше дошел.

Мичкин пак погледна към планината. Намалявайки бързината си, немските коли се нижеха бавно през завоя на последната серпантина, който трябва да бе особено остър и стръмен. Мичкин съзна една грешка. Имаше достатъчно време, ако се беше сетил по-рано, да минират някой от завоите. „Ех, че съм схванат!…“ — изскимтя той, като удари гневно с юмрук по бедрото си и си представи какво щеше да стане, ако една от тия бързо каращи коли хвръкнеше по наклона във въздуха… Поне пет от ония, които вървяха след нея, щяха да се наблъскат една върху друга. Мичкин отново почна да ругае, но сега вече своята недосетливост. Той се успокои, когато съзна, че Данкин бе поставил мини в шахматен ред по шосето и странично от него. Всичко това щеше да обърка и забави немците и да отложи атаката им върху могилата поне с четвърт час.