Николай Хайтов - Диви разкази

Играеше си с живота ни тоя идиот и беше страшно, но такова страшно се търпи, не е като ужаса от тъмното и тясното. Краката ни до коленете само на фуски станаха, но агитаторите не изказахме.

Като войник в 9-и полк хвана ме поручик Гаргов с „Работнически вестник“ под куртката. Караше ме да кажа по какви канали вестникът идва в казармата. Би ме с тъпото на шашката и с камшик. Но аз мълчах. Вестника тогава нави около врата ми като шалче и го запали — пак канала не казах, ей го белега ми от „Работнически вестник“. Побесня тогава Гаргов и заповяда да ме закарат в артелната — имаше там една голяма празна бъчва, изостанала от Пловдивското изложение, бъчва с капак, колкото човек да се провре. Заповяда на караула да ме набута в тая бъчва. И това ме ликвидира. Признах, че вестника съм получил от офицерския кандидат Кръстю Кръстев и го разжалваха на кандидат-подофицер, а на мене пред цялата рота ми удариха двайсет и пет на голо.

Това беше дванайсета година, август. Не беше се отворила още Балканската война, но явно се говореше за нея и аз с голямо нетърпение я чаках, защото твърдо бех решил, като започне стрелбата — тайно да пречукам моя взводен. Само че малко преди войната тоя звяр го преместиха в друга част и тайният ми план пропадна. Ако съм знаел какво значение ще има тоя Гаргов в моя живот, щеше под земята да го намеря и да го застрелям, но откъде да зная, че след единайсет години ще се срещнем пак с тая гад и тогава ще ми разплаче фамилията окончателно!

През дванайсета година тесняците в нашата околия се преброяваха на пръсти, но след войната, като ни ядоха въшките, партията стана сила и по време на въстанието през 23-а градската организация извади седемдесет и шест души с пушки, двама с картечници, седем души с бухалки — отделно въоръжените с брадви… Четири дена държахме града и респектирахме пехотната дружина, но като пристигна товарната артилерия — отстъпихме. Пръснахме се из балкана и полека-лека се стопихме: останахме една група от дванайсет човека измежду най-твърдите, като смятахме да продължаваме борбата като наказателна чета.

Тогава разбрах какво нещо е нямане на сол. Десетина дена карахме на зелена царевица, но това нямане на сол ни умори. На горещи камъни пикаехме и ги облизвахме, та от малко-малко да ни засоли, но и в урината солта като че се бе загубила и пикаенето не ни спаси. Тогава се реши аз и още един от четниците да слезем в моето село и да донесем сол. Макар че са бех вече изселил в града — имах свои, на които можеше да се обадя и разчитах да ми дадат сол. Не щеш ли — попаднахме на засада, хвърлиха бомба и другаря ми убиха, мене зашеметиха и плениха и аз се намерих в Пловдив, в „Ташкапия“ — ако си чул!

Имаше там набутани със стотици хора, но за мене като окръжен съветник и по-интересна птица отредиха специален кауш. И още същата нощ ме изведоха на разпит. Водят ме в някаква стая, на вратата с военен караул. Като влизам вътре, гледам — два пагона на полковник. Полковникът рови някакви книжа, не се вижда в лицето, но ушите му се виждат — клепнали уши, рязани сякаш, сетне залепени, обраснали отвътре с черни косми. Стана ми ясно — Гаргов! А той, като изправи главата си, погледна ме, а след това стана от стола и приближи, за да ме види по-отблизо.

— А бе ти, казва, не си ли оня, дето рева в бъчвата? В артелната на девети полк?

Нямаше как да се отрича: потвърдих.

Покани ме да седна, даде ми цигара.

— От тебе, казва, едно се иска: да ми кажеш точно къде се намират твоите бандити. Надявам се, че като стари познати лесно ще се разберем.

Опитах се да лъжа, да извъртам, но предатели бяха ни точно нарисували колко сме, които сме и горе-долу къде се движим.

— Говори истината! — заплаши ме Гаргов. — В противен случай ще те набутам в една бъчва и този път — в името на бога и на царя — наистина ще те удавя!

Ако беше ме удавил — добре, но той — разбрал къде е слабото ми място, не ме удави, а ме държа в тази бъчва — не помня три ли, четири ли дена, докато косата ми окапа, а ужасът ме така смаза, че аз казах на караула да доложи на полковника, че съм готов да направя каквото иска.

Операцията беше подробно разработена лично от полковника. Аз трябваше да вървя по билото, сам, със свободни ръце, но спънат в краката с букаи, навити с памук, за да не дрънкат, и така нагласени, че нормална крачка да мога да правя, но да не мога да бягам. В същото време към лагера, по двете дерета от двете страни на билото, щяха да се движат две колони войници, да обхванат лагера като в клещи. Полковникът предполагаше, че хората може да не са в лагера и тъкмо затова му бях нужен аз: движейки се в планината, да послужа като примамка за моите другари. А той се надяваше, че те ще ме очакват, защото след моето залавяне комендантът на селото отрязал всички пътища за към балкана, за да не научат другарите ми какво се е случило. Освен това в дрехите на убития другар щеше да върви с мене дегизиран като четник един подофицер, уж че аз куцам, а той от време на време ме подкрепва, хем за по-добра имитация на положението, хем за гаранция, че ако аз реша да сигнализирам, да бъда разстрелян моментално, съгласно заповедта на полковника.