Николай Хайтов - Диви разкази

Добре че се намесиха другите и ме остави, но сетне ми казаха — скрил се някъде наблизо и ме наблюдавал.

Това, значи, му разправям на началника, а той слуша.

— Говори — казва, — говори! Това е за мене много интересно, а докато си говориме, аз — казва — ще се обадя на счетоводителя да ти даде работно облекло.

— Счетоводителят няма да се съгласи, другарю началник!

— Защо? Ти — казва — познаваш ли се със счетоводителя?

— С тоя — казвам — не, но имах работа със счетоводителя на горското.

И му разказвам на началника как един ден идва горският да ме вика да му работя. През лятото беше, когато не можеше да си намерят хора. Примоли ми се: „С пари или без пари, но моля ти се, ела да спасяваш положението, че поройната вода е изровила пътя и ще вземе някой ден я камион да се обърне, я човек да се препъне, та ще се чудя как ще се оправям!“ Отидох, работих му, значи, а на другия ден идва горският и ми казва: „Върви си!“ „Защо?“ „Ще ти кажа — вика, — но между нас да си остане: счетоводителят каза, че с луди работа не ще да има. Можело да стане злополука и след това щели сме да носим отговорност, че сме приели на работа един ненормален. Такива — рекъл счетоводителят — не са ни нужни, изпъди го!“ И горският, човекът, ме изпъди. Можело да работя, но ако съм си извадел медицинско.

— И все пак не разбрах — казва началникът — защо работиш без пари, като може и с пари.

Разправих му тогава каква беля съм патил оня ден по същия въпрос. Срещнаха ме пътищарите горе, в дерето, и ме застъпи един от тях: „Ти, кай, бе, тиквеник с тиквеник, защо работиш без пари, та ни подбиваш цената! Ние всички — с пари, а ти — без пари! Защо?“ Друг един сербезлия вика на пътищарите: „Бухнете го, казва, в реката, това шиле въртоглаво! С един серсемин няма да се свърши света!“ И щяха да са ме бутнали в реката, ако не беха се задали дърварите. „Тебе ти е, кай, мястото в лудницата, гад с гад! Ние, казва, тебе ще те наредим!“ „Правете, казвам, каквото щете, но аз това обичам — това правя: пътеки.“ Тръгнеш из гората: храсти, буренак и камънак, а сетне, току-виж — извила се пътека. Диво било, никакво, а сетне гледаш: ходи човек! Ослушва се… Двойка мине… Живо! А с пари същото не е! Разваля се кефа! Оня ден например минаха момче и момиче. Видяха, че разкастрям пътеката и викат: „Кастри, другарю, ама не много, че някои пенсионери обичат да кибичат!…“ Да ги не гледат, искаха да кажат. Да има къде да се скрият. Всеки, значи, нещо предпочита. После за дърварите пътеките са нужни. Те ме отърваха от пътищарите, от тия — казвам на началника — дето работят с надница по държавните пътища. Дърварите често ми носят борина и сухи дърва, а когато ме налегна племонията, билки браха от гората и на два-три пъти ми направиха лапа̀, докато ме вдигнат. „Нужен си ни, казват, няма да мреш!“ Весели хора, любезни! Ако не бяха те, можеше да съм на оня свят, защото жената не е вкъщи, тя в ресторанта работи, взема осемдесет лева и там се храни, а пък синовете от лапа̀ не разбират. Те за друго лапане очите си въртят: къща-мъща, ей за такова лапане… Всеки с желанието и насоката…

— Разправи ми — казва началникът — какви пътеки има? Криви, прави? Хубави, лоши? — Интересува се човекът.

— Не сте прав, казвам, другарю началник, лоши пътеки — казвам — няма! Пътче ли е, то води за някъде, значи не е лошо. А кое къде води, то е пък друго. Едно води например до Калето. Чуката, горе! Води, води, спре най-сетне на високото и каже: „Гледай сега: цяло поле, цял град!“ Да можеш да видиш цяло поле изведнаж! Друго — води, води и току те закара, казвам, на кайначе или чучурчица. „Спри се, казва, пий водица! Отдъхни си, почини си, стига си бързал! И да бързаш, и да не бързаш, все до едно място ще отидеш!“ Лани правих една пътека нарочно само за една липа. Горе над Равдин. Стара липа. Стара и голяма, а по нея — цвят до цвят! Седнеш под дървото, а главата ти се мае от благата миризма. Ето, няма ли пътека — няма липа! Аз така съм я нарекъл „Липова пътека“. Така си и остана „Липова“. Връща се някой, питам го: „Къде сте ходили, другарю?“ Отговаря ми: „Разходих се по Липова пътека!“ Понякога питам нарочно. Тая гяволия я правя. Мажа се с тоя мехлем. Всеки с желанието и насоката.

Началникът — зяпнал ме в устата — слуша.

— Интересно — казва, — много интересно!

— Най-интересни са — казвам — старите пътеки, запушените. Имало село — няма го. Останала пътеката. Тръгнеш по някоя, вървиш и се чудиш: „Тая закъде ли води? Каква й е насоката?“ Вървиш, вървиш, излезеш на мегдан: имало нива, отнесъл я дъждът, измил пръстта, но пътеката показва: имало нива. Ако се огледаш, ще намериш и харман. Такива пътеки. Друга пътека води, води — заведе те на копано. Ровено. Мараджиите работили, значи. Трета пътека се гърчи и оплита, докато те заведе на стари дувари. Кале.