Николай Хайтов - Диви разкази

Нейсе, дойдох си вкъщи. Щом вратата хлопна, и баща ми излезе да ме срещне. Няма „добре дошъл“, „добре заварил“.

— Продаде ли кацата?

— Не!

— Защо?

Разправих му каква е работата. Нищо не сбърках и не скрих.

— Лягай на земята! — вика баща ми. — Тръндафило! (Тръндафила се казваше майка ми.) Донес ми, казва, палицата, дето чукаш гръстниците!

Донесе палицата майка ми, затвориха пътната врата, а баща ми захвана да ме чука с палицата по дебелото, отзад. Удари пет-шест пъти, но се задъха, даде я на майка ми да бие и започна да брои, докато наброи до десет.

— Ставай — казва, — главанако, да те прегърна! За щуротията вече си получи пая, но затова, че си остригал брадата на ходжата — аферим! — И ме целуна. — Мъж си! Тая есен — казва — ще те годим!

— А пари? — вика мама.

— Има ли майсторлък — вика баща ми, — парите сами ще дойдат.

Както баща ми каза, така и стана. Не беха минали два дена от стригането на ходжата и дойдоха от Хамбардере на Голем Мехметя средното момче и крив Салих.

— Ела в селото да си хванеш кацата! Агаларите ще ти платят, само да си я изтеглиш от вира!

Преди още да наближа Хамбардере — чувам: „ба-ам, бу-ум!“ — бие кацата в бреговете като тъпан. Агаларите ме чакат.

— Ето ти парите за три каци, ала махни я от реката да не гърми! Децата се плашат, а ние трета нощ не можем да мигнем.

Хвани я, но как? Хамбардере — девет боя врязано в камънаците, пени се, грухти, фучи и от пяна не може да се види кое камък, кое вода! А пък водовърта, дето кацата влетя в него, тъй рендосал бреговете, че не може да се припари: увес и отляво, и отдясно, гущер не може да се закрепи, камо ли човек!

— Давайте — казвам — въже!

Развиха от едно магаре фортумата и донесоха въже. Вързаха ме с единия му край за кръста, а другия го хвърлих в ръцете на мъжете. Казах им лека-полека да спущат, а като вържа кацата, да ме изтеглят заедно с кацата.

За спускането — спуснаха ме. Намерих се в котела до коленете във вода и тогава, да ти кажа, се уплаших: кипнала водата като жива, хем фучи и ври, хем като бясна се върти. Синьозелена, господ я знае има ли дъно или няма! А пък аз във вода не съм се топил от кръщение и не зная нито да шавам, нито да плавам! Викнах да спуснат въжето, за да видя има ли дъно. Натопиха ме до гуша — няма дъно! Викнах да ме изтеглят — не чуват! Бучи водата, но и те като че ли се правеха на глухи. Стана ми ясно: ще им се да ме удавят. Има двама Лиювци в мене. Единият вика: „Лию, връщай се, тия зян ще те направят!“ Другият ми шушне: „По-добре смърт, отколкото срам!“ Рекох: „Вторият ще слушам“, и викнах на въжарите здраво да стискат, а пък аз пуснах краката си да плуват във водата, та като мине покрай мене кацата, да я вкопча с краката.

Кацата кръжи с водата и аха-а — вече наближава. Дигнах тогава двата си крака да я вкопча, ала потурите ми хубаво се напоили и вместо краката нагоре да се дигат, падат надолу. Мина кацата — замина. Бре! Ами сега? Потурите ще се свалят, инак работата лоша. Смъкнах потурите, а отгоре писнаха жените — имало зад мъжете и жени. Разлетяха се една насам, друга нататък и се не видяха една с една. Зачаках кацата отново, дочаках я и наистина я хванах. Попритеглих я с ръцете си и завиках да ме вадят.

Почнаха ония да изтеглят въжето, но сещам аз, че колкото повече теглят, по-тежко става. Кацата — напила се с вода — станала пет пъти по-тежка отпреди. Вдигнаха ни на два пръста над водата и въжето спря.

— Теглете бре!

— Не можем! — чува се отгоре. — Тежко!

Потеглиха още педя и половина и спряха. Събраха сили и потеглиха отново, но на две-три педи от водата пак спряха. Погледнах нагоре да видя какво става и тогава забелязах, че въжето, както се трило на козирката на скалата, до половина се протрило. Пукат вървите, вися, дето се вика, на косъм. „Айде, Лию, да те видиме сега какво ще правиш? Ако пуснеш кацата, ония могат да те вдигнат и тогава ще е добре, но ако въжето се скъса и паднеш във водата сам, без каца?… Ако пък висиш с каца, тогава пък е сигурно, че въжето ще се скъса и ти ще се намериш във водата.“

„С кацата или без нея? Решавай! Решавай, че вървите се късат!“ Реших: „Ще се държа за кацата.“ И се развиках:

— Донесете друго въже, че това се е протрило! Бързайте, че отидох!

Разшаваха се горе и един тръгна към село за въже. Ала да знаеш само как вървеше? Ба-ав-но, като буболечка, а пред очите ми на метър и нещо вървите пукаха една след друга. Докато да извикам, че падам — намерих се във водата. Натопи ми се главата, плясна пяна в очите ми, ала кацата не пуснах. Горе взеха да викат: