Николай Хайтов - Диви разкази

Докато се разправяхме ние със Суля, насъбраха се в двора и жените, и децата му, и комшиите му, и ходжата. Дива махала, не видели каца триста оки да събира — събраха се да видят. Въздимиха чибуците около нас, загладиха брадите и зацъкаха!

— Бре-ей, каква каца! Ама че кацище! Ако беха обръчите железни — еша си нямаше да има!

Пита Кара Сулю ходжата какво ще каже.

— Тия лескови обръчета — вика му ходжата, — ако държат кацата, докато я търкулнеш в зимника — пак добре!

Обяснявам на ходжата, че ако лесковите обръчи са от припек сечени, ако са в мъзга цепени и са в дъждовна вода киснати, те са много жилави и яки.

— Като ни гледаш помаци — вика ми ходжата, — да не мислиш, че сме и ахмаци? Изтъркаляй кацата на двора, ако обръчите й останат здрави, аз брадата си ще обръсна ей сегичка!

Хванаха ме дяволите.

— Ходжа, аз ще търколя кацата, ала дворът ми се вижда малко! Ще я пусна да се търкаля оттука надолу към дерето! Ако се пукнат обръчите — халал да ви е джумбуша, ако ли останат здрави — хубаво да знаеш: ще те обръсна!

— Обръсни ме! — казва ходжата.

Видяха агаларите, че работата се затяга, сбутаха ходжата в ребрата, но той ги сряза:

— Оттук надолу камък, ако се претърколи, става на парчета — камо ли каца. От кацата му няма да остане — вика — и треска!

— Добре — казвам. — Дайте ми вода!

Донесоха ми едно ведро, плиснах ведрото да се хубаво намокрят обръчите, а след туй станах и претърколих кацата до ръба на пропастта. Като погледнах, брате, надолу към Хамбардере, като видях оня увес и ония камънаци, щръкнали по него, и реката, дето се мяташе и млатеше долу в дерето, рекох си: „Бог да прости хубавата каца!“ Ала не дадох вид. Изправих се, бутнах кацата и се обърнах да не гледам. Чу се едно „бу-ум!“ и дълго време нищо. Пак едно „бу-ум!“ и пак тишина. Летяла кацата, докато да падне втория път, и тогава почна едно тропане и търкаляне, заехтя онова Хамбардере, като че ли планината се събаря.

Кози имаше отсреща, подплашиха се. Звъннаха чанове и тюмбелеци, кучета се разлаяха, хора почнаха да викат от срещните махали: „Кацата отиде, кацата-а-а-а!“ „Цяла, значи, е кацата“ — мина ми през ума, обърнах се и видех как плясна в реката кацата, изгуби се, след туй изрипна цяла-целеничка, бяла, хубава каца и започна да кръжи с водовъртежа, да се блъска в камъните на брега и да гърми. Удари се в единия бряг: „ба-а-ам!“ Подрипне към отсрещния „бу-ум!“ Засуче я водата към скалата: „дум-дум“ — топове сякаш стрелят и гърмят. Ходжата пребеля като платно. Агаларите гледат в земята, а на Сулю па̀ра започна да излиза от главата — шапката си бе свалил и главата му димеше като вжежено торище.

— Лягай да те бръсна! — викам на ходжата.

— Не барай ходжовата брада! — замоли се Кара Сулю. — Двойно ще ти платя! Няма ли брада — няма ходжа!

— Да е мислил ходжата одеве! Дайте бръснач!

Нямало бръснач.

— Донесете ми ножица!

Обадиха се агаларите:

— Тройно ще ти платим кацата! Недей!

— И петорно да ми я платите — от брадата на ходжата се не отказвам.

Хванаха се двама-трима за ножовете.

— Назад!

Писнаха жените и децата — ройнаха се, а пък аз се улових за брадвата.

— На трески ще ви нацепя!

Сега като приказвам — става ми страшно, ала с тогавашната шашава глава — пет пари не давах за нищо. А и право имах: езика си дето не прехапах от зор, докато изчукам тая каца, а те, маскарите, да ми я връщат и на това отгоре да се подиграват с майсторията ми и с труда ми!

— Сядай, ходжа! С брадвата ще те обръсна, но ще те бръсна!

Свалих на мулето семера, накарах ходжата да седне, донесе ми Карасулювица ножицата и започнах. Косъм по косъм съм го стригал! Вади пот текнаха зад ушите на ходжата, ала не спрях. А докато стрижех, долу кацата гърмеше ли гърмеше: „ба-ам, бу-ум, бу-ум, ба-ам!“ Хората — накачили се на дуварите и покривите — гледат. Агаларите, забили очи в земята, не смеят да ги повдигнат, а Карата само ме гледа в ръцете.

— Майсторе, стига бе!

А като видя, че дялнах и последните косми — хвана си лицето в ръцете и — заплака:

— Немаме си вече ходжа! Немаме си ходжа!

Качих се на мулето и тръгнах:

— Сбогом, агалари! Да запомните кой е майстор Лию и кога сте го взимали за подигравка!

Никой не рече нито „сбогом“, нито „със здраве“.

Начесах арнаутската си краста и си тръгнах с радост на душата, че майсторското име не посрамих. За пари ми дойде на ума чак като наближих село. Баща ми — стар и задух имаше, като се закашляше, търсеше къде да се подпре, но беше ме страх от него. Защо? За какво? — не мога да ти кажа, ала щом в очите ме погледнеше, ставах кротък като агне.