Николай Хайтов - Диви разкази

— Колко си работил на обекта? — пита ме началникът.

— Дните не съм броил. Аз работя само следобед.

— А преди обед?

— Преди обед — обувките!

— Много ли вадиш от обувките?

— Един, един и шейсет! Понякога и два лева… Няма — казвам — кантар. Само че помага и жената. Перачка е в ресторанта, храни се там, а момчетата — големи, отделно си живеят — оженени.

Впули се началникът в мене, очилата си дори свали да ме види по-отблизо.

— А бе интересно — казва. — Не изглеждаш толкова стар!

— Аз съм — викам — горе-долу на шейсет.

— И всеки ден правиш пътища?

— Всеки следобед!

— И никога ли за това, което правиш, не вземаш пари?

— Откъде — казвам — да ги взема? Кой да ги даде? Обичам да правя пътища и — правя. Никой не ме е карал, че да искам да ми плащат. Само веднъж пенсионерите ме накараха да направя една пътека за тяхното паркче, обещаха ми два лева, но като стана пътя — забравиха.

— Щом е тъй — пита ме началника, — можеш ли да направиш едно пътче и за нас?

— Мога! Защо да не мога?

— Колко ще искаш?

— Колкото дадете.

— Имаш ли — казва — инструмент?

— Имам!

— Взрив?

— За какво ми е взрив? Аз не работя с взрив.

— Защо?

— Стряска се — казвам — гората… Пилетата бягат.

— Ами как тогава се справяш със скалите, когато се изпречат на твоите пътеки?

— Заобикалям! Или пък с кирка. Когато може — с кирка, когато не може — заобикалям. Аз камъните ги познавам кой е с корен и кой не е! Има, казвам, камъни — не се поклащат. Без дамар! А човек и камък без дамар са лоши. Няма откъде да се подхванат. Не се поддава нито на кирка, нито на лопата. Ти обикаляш около него, а той не мърда! Пет пари не дава, че път се прави. Затова, казвам, другарю началник, аз риза повече от месец не мога да зачувам. Стопява я потта и — край!

— Ами недей тогава се блъска! — съветва ме той. — Твоите пътеки, както чувам, си ги правил все по най-непроходимите и стръмните места.

— В равното защо ми е пътека? В равното има си чалъм за ходене и без пътека. Пътеката е ценна — казвам — горе в балкана, в стръмното!

— А кой върви по тия стръмнини?

Пита ме, значи, той, отговарям му аз и като разбирам, че сърбежа му и на него са пътеките, започвам надълго и нашироко да разправям, че за всяка пътека си има хора. Едни по любов, други — за дренки… ходят. Най-много пенсионерите ходят. Фукнат от изгрев още. Проветряват се. Едни — за глава, други — за нерви. Нерви сега колкото щеш. Едни мълчат, други се смеят… трети ми се карат. Един ми се скара оня ден, че не съм направил пътя до върха, та си бил съдрал панталоните. Викам му: „Защо ти трябва да ходиш чак на върха? Почакай да стане пътят!“ А той вика: „Аз, приятел, бера душа и няма за кога да чакам. Искам да погледна отвисоко, докато е време, че влезна ли сетне в черната — излизане няма!“ „Тогава — казвам му — аз ще ти направя пътя до върха.“ И сега правя, значи, неговото пътче.

Оня ден Дарачев, нали го знаеш Дарачев? Той пък ходи заради кръвното налягане, ама защото е пълен, шкембелия, та ми се кара. „Какви са, казва, тия стръмни пътища от тебе? Ти затова ли се млатиш? Това не са пътища за хора, а за орли! Да вземеш, кай, да ги правиш по-равни, че като те почна!“ Дарачев, значи, това ми разправя и аз взех, че и за него пуснах една равна пътека. По нея тръгна сетне и доктор Пумков. Пътеката е равна и води до кайнак. На кайнака и чучурка му направих — да има и водица. Ожъднейш ли — пийнеш си водица и хайде обратно.

Такива са моите клиенти, изискателни… А-а, виж, туристите признават. Те признават! Оня ден ми дадоха цяла чанта с домати. Един от тях — софиянец, ми рече: „Аз, казва, ще ти издействувам медал: «Велик радетел на туризма!»“ Види се, партиец беше, та ми рече: „Наш човек си, казва, ти, само че си много напред с ентусиазма!“

Весели хора беха тези, цяла компания, смяха се, та се пукнаха от смях. Цял час се въртяха около мене, само един имаше между тях намусен. Като ми видя метличката, попита ме защо ми е. „Камъчетата, казвам, мета.“ „А защо ги метеш?“ „Има, казвам, такива, дето ходят боси — да ги не боде.“ „Че сега има ли боси хора? — викна той. — Боси хора ти сега видял ли си да ходят в България? Ти какво искаш да кажеш, че в България ходят боси? Я си, казва, дай легитимацията! Паспорта!“ „Ето ти, казвам, паспорта! Влашо! И да ме гледаш, и да ме не гледаш, пак съм Влашо!“ „Засмей се, казва, да ти видя зъбите, че на снимката май зъбите ти не са изкуствени, а естествени!“ Засмях се, показах му ги — ей тия същите зъби. „Защо ти са, казва, изкуствени зъбите?“ „Окапаха, казвам, затова!“ „Но тука си — вика и чука паспорта, — тука си с истински зъби!“ „Паспортът е, казвам, от петдесет и трета бе, другарю, а оттогава колко вода изтече…“ Остави зъбите и се хвана за пътеките: „Кой ти плаща за тия пътища?“ „Никой!“ „Значи току-тъй казва, без пари!“ „Току-тъй, казвам, без пари!“ „Хайде, казва, с мене в съвета, че да видим що за благодетел си ти!“