Николай Хайтов - Диви разкази

— И какво? — пита ме началника. — Поправяш ли тези пътеки?

— Зависи — казвам, — има такива, дето… Заспала работа — заминала! Ето, да речем, нивата: за какво ти е умряла нива? За какво ти е кале превзето? Развалено… Виж, ако става за нещо — да! Ако има я водица, я сенчица… Сухи дръвца… Хубост, ако има някаква за гледане, тогава — да! Отпушва се.

— Значи, главното за тебе — казва началникът — е хубостта, ако те правилно разбирам?

— Точно — казвам — е така, другарю началник! Хубост ако няма — тоя свят за какво ти е!

— Щом си по хубостта, ей сегичка — вика ми началникът — ще се разбереме с тебе, като ти дадеме едно хубаво работно облекло.

Хвана телефона и повика счетоводителя.

— Ало — казва, — Дидов, ела — казва — да видиш тука… нещо.

Влезе счетоводителят.

— Става дума да се даде някаква дреха на другаря, който прави в района безплатни пътища. Този е — казва началникът — другарят Влашо. Имаш ли някоя дреха с кожена подплата? Сега е — казва — есен, влажно е и той е боледувал от племония, трябва да се пази.

Счетоводителят — съгласен:

— Дума да няма, трябва!

— Отваряте си — казвам — голяма работа за нищо!

— Как така за нищо? — развика се началникът. — Та ти нищо ли си? Прочул си се — казва — из целия град! Как ще те оставим необлечен! Ами че ти утре можеш да настинеш и да загинеш!

„Бре-е — викам си на ума, какви хора, какви хора!“ — а началникът реди ли реди:

— Ние и пенсия ще се опитаме да ти извадим! Като поработиш, казва, някой ден на държавна работа и ако ти се случи, да речем, някаква злополука — сакатлък с ръка или крак, току-виж пенсията ти, казва, сме я вързали в кърпа…

Те се майтапят, а пък аз се смея.

— Ако не стане — викам — злополука?

— Ще си направиш — казва — сам! Защо — казва началникът, — се смееш, не може ли?

— Защо да не може бе, другарю началник? Защо, казвам, да не може! Може! Всичко е човешка направа — казвам, — защо да не може?

И както се смеех, рипна тоя началник срещу мене и се развика:

— Мошеник! Мошеник с мошеник! Значи, казва, си съгласен, а? Съгласен си и злополука да направиш, и пенсия да вземеш! Гледай го, Дидов — вика на счетоводителя, — гледай го светеца безсребреник, дето прави пътища за бог да прости! Без пари! Да ми се иска обяснение, казва, на мене, защо пътищата в планината се правят от побъркани, а управлението дреме! Веднага — вика — да се махаш, да не те гледат очите ми и в планината вече да не си пристъпил! И ако стъпиш — на прокурора, казва, ще те предам! Мошеник с мошеник! Марш навън!

И аз си тръгнах. Какво да правя? Дето ти казах: всеки с желанието и насоката…

Лошото е само, че не ми дават да ходя нагоре. А имаше толкова пътеки да се отпушват и запушват!

Една дупка опропасти живота ми — една проклета пещера в землището на родното ми село. Тогава бех дете, пасех воловете и често се навъртах около тая дупка. Старите разправяха, че имало вътре скрити хайдушки пушки и аз — мераклия за пушка, реших да се вмъкна в пещерата и да си взема една. Пещерата се оказа навътре много тясна, понечих да се връщам, но дрехата ми се засука и аз се намерих заклещен в тъмнината, без да мога да шавна нито напред, нито назад. Виках, но в такова глухо място кой ще чуе?

В тая дупка прележах от пладнина до вечерта и благодарение че бех закачил торбичката с хляба на една борика до пещерата, другите воловарчета разбрали, че съм вътре, извикали хора, та вързаха краката ми с въже и тъй ме изтеглиха навън — занемел от студ и страх. Оттогава ужасът от тясно и тъмно ме е преследвал цял живот. Във всичко съм нормален и здрав, намеря ли се в тъмно и тясно — полудявам. Наречи го фобия, мания — както си щеш, но това е слабото ми място — тъмното и тясното!

За беля, в живота все ми е вървяло на тъмно и на тясно: от изба — в изба, от кауш — в кауш. Шестнайсетгодишно аргатче, аз вече знаех наизуст брошурката „Кой на чий гръб живее“ и я рецитирах пред работниците в Араповския манастир. Само че доложиха на игумена за тия рецитации и аз се намерих в аязмото два и половина метра под земята. Добре че имаше прозорче: гледах само в небето и това ме спаси.

По време на стачката на водопроводните работници хванаха мене и Георги Найденов и ни заключиха в барутницата — дупка, изкопана в скалите, с врата, където се складираше барута. Беше и тъмна, и тясна, но големият ужас не се получи, защото бехме заедно с Найденов. В тоя арест нямаше побоища, но душите ни извадиха с някакво си нямо, идиот. Надзирателят на компанията беше подучил това нямо да идва пред вратата на барутницата, когато нямаше никой, и да хвърля през цепките на вратата трески от запалена борина… А имаше вътре дванайсет сандъка с барут и ние с Найденов тъпчехме с голи пети запалената борина, за да не хвръкнем с барута.