Николай Хайтов - Диви разкази

Хванаха ме дяволите и го нарязах като кисела краставица:

— Това, че не мога да те вредя за мерцедес, още не значи, че моята антифашистка дейност е „язък“! Аз не съм се борил за мерцедеси и диреци, а съм се борил, зетко, да няма търтеи!

Тогава и зетят изплю камъчето:

— Борил си се — казва, — ама си капитулирал и затова сега разправяш врели-некипели, че не си се борил за мерцедеси. Защото никой те не бръсне, затова!

— Марш! — казвам. — Папуняк с папуняк! Събрали сте се около мене все такива рахитични, дето барат на чия гърбина да се подпрат!

Оттогава не е стъпил у дома, нито жената си пуща да ни види, нито пък децата. Не го било заболяло за друго, ами за това, че съм ги нарекъл „рахитични“.

Зарад тях влязох в пререкание и с жената.

— С тия остри думи всички ще пропъдиш около себе си. По-добре мълчи си и не им обръщай внимание — съветва ме жената. — Защото им е прекипяло и на тях.

— За какво да им е прекипяло? — питам аз жената. — За какво? На единия му е прекипяло за директор, а на другия — за мерцедес! Срам го било от трабанта, че той единствен в града бил останал с трабант! Затова му е на него прекипяло! Много ми се иска да имаше как да се върнат тия мои хора, ако не за повече, за месец или два в нашето, аргатското време, да покопаят с дикел на Манолкьоолу, а той с чадъра копките да им брои! Да прекарат една зима без дърва в гола стая, без креват, както сме карали аз и ти! Да нямат в джоба си пет стотинки, на медицинското за марка! Това ми се иска да помиришат, та не само ще прекипят, ами ще кабардисат!

Насолих ги, както трябва, но кръвното качих на двеста и двайсет и запищя в ушите ми една локомотивна свирка — не ти е работа. От миналата сряда свири и не спира.

Викам на бабата:

— Композицията е готова, бабо!

— Коя композиция? Каква? — чуди се тя.

— За оня свят. Стягай погребалната ми риза.

— Ще извикам доктор — рече бабата, — кръвното ти да свали.

— Няма нужда да го сваля! Нека се качва, че да си вървя, докато е време!

— Защо? — пули се бабата.

— Защото партията ми прости и си ми остави червената книжка, но моите хора няма да ми простят, че не са ме признали за активен! Вината ми оттук нататък ще се увеличава, няма да се намалява. Поколението ще се размножава и вината ми ще се увеличава, защото един ще иска директор да става, друг — дипломат, трети — външна търговия да захване. Ами тогава? Как ще ги гледам в очите? Къде ще се дена?

— Недей се трови! — казва ми жената. — Просто недей да мислиш за тия неща…

— А за какво да мисля?

— Хубавите работи можеш да си спомниш отпреди. Защо мислиш само за сега?

Беше ми го препоръчал докторът същото, казал го и на нея, види се, и тя, сиромахът, ми дава същата рецепта. Грижи се жената, значи, не бива хатъра й да строша.

— Добре! — казвам. — Хайде да си припомняме хубавите работи! Откъде да почна?

— Ами от детството…

За детството какво да си припомням? — За въшките, дето са ме яли? Три години слуга в кръчмата на Найдю Николов, две години аргат в Крумово. Една година — в Козлук и още две — у Георги Славов в Козаново. Слагаше ни само лук и хляб, та направихме тримата аргати стачка. Издигнахме лозунг: „Да се смени лукът в торбата със сланина, и второ: да не се работи в неделя!“ Една седмица точно в жътва хвърлихме сърповете и волю-неволю — накарахме го да се съгласи. От тия години това е единственото хубаво! Сетне той подкупи аргатина Димитър да ме блъсне с мотиката по главата, както копаеме в лозето, но той са беше предварително нацепил за кураж, та вместо по главата, удари ме в рамото и тъй се отървах — жив и здрав… За да ме гони сетне козановският поп Гьорги с кон и с кама, че като мене „чучулисти“ и безбожници били причина, дето падал град и ставало суша…

— Остави ги тези работи — вика ми жената. — Нека да говорим занапред!

— За какво?

— За каквото ти е интересно.

— Ами да приказваме тогава за машините! Какво ще стане с хората, като започнат машините да вършат работата им? Човекът в труда се е развил и е станал човек, а машината, която изработва той, го замества не само във физическия, но и в умствения труд. Ако не всички хора — болшинството… Какво ще правят хората без труд? Как ще се развиват те без него?

Ще стане ли човек по̀ човек?

На тоя въпрос сме се спрели сега засега с бабата. Аз дълго не мога да приказвам, затова си почиваме и започваме отново. Тя, хитрушата, знае ми нрава и затова ми се явява винаги в опозиция. И понеже аз си служа понякога с цитати от Луначарски и от Ленин, за да бъде и тя във форма — започна и тя справки да прави, в библиотеката ходи, чете „Работническо дело“, „Наука и техника“, слага очила над очила и се въоръжава с контрацитати, за да поддържа спора на висота. Само и само да ми отвлече вниманието от фамилиарните и личните ми дертове, да продължи дишането ми още с някой месец или година…