Николай Хайтов - Диви разкази

— Ей, тарикат! Дай мечата кожа да се фотографираме, да стане фотографията по-завързана.

Дадох им я — едра кожа, рунтава, с ей такива лапи, като я закачули оня — съща мечка! Фотографира се той, издърпаха я от ръцете му други, присъединиха се към тях и трети, четвърти — едвам се не сбиха кой по-напред да се фотографира. Добре че на фотографа свършиха филмите.

Тръгнах си, но през целия път до село само това ми беше пред очите: как летовниците се боричкаха да се фотографират с мечата кожа. Да бяха пияни — не, но ето че мераклии да се фотографират с мечата кожа, мераклии да се накичат с мечи уши! „При тая меча кожа, ако имах, значи, един апарат!…“

Това като ми мина през ума и дъхът ми се пресече: „Дали не е късметът ми в тая меча кожа?“ Спрях. Окопитих се, облизах се… и потеглих, но вече с план.

Разказах на жената тоя план. Тя отначало се закикоти, сетне се ядоса и развика: „Излагаш се бе! Уволняват те, а сетне ми хвърляш пепел в очите с тая вонлива кожа! Ти — казва — знаеш ли какво си? Дървен философ, ама философът го няма и останало дървото. И то не дърво за обръч, за дъска или греда, а криво и чепато, дето го бива само за огън. Това си ти: дърво за огън! Лошото е само, че на моята глава гори!“

Наборът обаче криво-ляво ме разбра.

— Шантав си — казва, — верно е, но и шантави си трябват. А за фотографията си прав. Фотографията в нашия район сега се разработва, та може пък за добро да си се сетил. Аз ще ти помогна!

Не беше лесно, ала стана: зачислиха ме към фотографията на процент, получих апарат и почнах… Дадох най-напред мечата глава на препаратор да й сложи стъклени очи и да ги малко накърви. Сложих и зъбите в ред, след това натъпках мечата кожа с дунапрен и стана мечка страховита, като жива! Взех от братовчеда явата, курдисах мечката зад мен и запраших към летовището. Пропуках с мотоциклета по главната с чудовището на багажника и върволицата зад мене се наниза. Най-напред децата си доведоха майките. За тях бях намислил три основни пози: детето — кротко до мечката, детето щипе за ухото мечката и детето язди мечката. Отначало мераклии бяха повече децата, но сетне взеха и възрастните да се настървяват и фотографират, главно мъжете. За тях разработих няколко пози: кротко до мечката, мечката права, а мъжът се бори, мечката — повалена на земята, а борецът с нож в ръката нанася удар.

Наложи се да набавя специална гугла, за да изглеждат борците по-сербез. Понякога мъжете, като започнеха борбата с мечката — от миризмата ли, от що ли — вживяваха се и започваха истинска борба: скубеха, викаха, дърпаха, тръшкаха и тъй нататък.

В третата поза имах един случай — заби човекът ножа в гърлото на мечката, цъфна дунапренът, та в чудо се намерих, докато намеря кръпка. Тъй направи и турчето — готвачът от „Балкантурист“. То искало да се жени за някоя си, тя го не щяла, та затова се фотографира, дано сърцето й да се обърне, като види как е тръшнал страшната мечка. След две недели идва и се хили отдалече:

— Ти си ми, казва, аллаха! Ожених се, благодарение! Ето ти риза армаган!

Едно шофьорче дойде, разногледо в очите:

— Искам втора поза!

Втора — втора: изправих мечката, дадох му я в ръцете. Че като я пипна това момче, че като писна: реве и души, реве и мачка, повали мечката и започна да се търкаля с нея по земята — едвам го спрях.

— Луд ли си бе? Или сега полудяваш! Смачка дунапрена, какво си мислиш?

— Мисля си — казва — за началника! Олекна ми, на ти два лева, а фотография не ща!

Ей такива кривини — и вътрешни, и вънкашни — изправяше понякога дунапреновата ми Катинка (кръстил я бях „Катинка“). Тогава разбрах, че в човека имало най-различни кривини, но една от тия кривини — кривина ли, правина ли да я кажа — има я комай у всички: да бъдат страшни, да сепнат другите с нещо, да ги подплашат! Благодарение на туй клиентелата ми се разви. ДП „Фотография“ — доволно, аз — доволен и клиентите — доволни, та нямаше да имам от какво да се оплаквам и по съдилища да се разкарвам, ако не беше ми текнало една неделя да се разходя с мотоциклета и Катинка при колегите си до развъдника. Ще кажеш — защо? Ей така, досърбява те понякога да отидеш, където си бил. Човещинка! Де да зная, че тая човещинка ще ми яде главата. Нейсе, отидох в развъдника. Видях се с колегите, фотографирах децата и жените на семейните, ядохме задушена сърна у домакина, пихме студена бира — каса ли, две ли бяха, не мога да ти кажа и главите ни бая се позапалиха. По едно време кой беше, не помня, току се провикна: