Николай Хайтов - Диви разкази

— Абе не може ли да си направим един майтап? Гогата се връща, кай, следобед от хранилките, да залостим мечката на завойчето край моста, да видим какво ще прави.

Гогата се беше хвалил, че е срещнал мечка и че мечката побегнала от него.

Тръгнахме. Сложихме Катинка на завоя и зачакахме. Чухме стъпки — идва. Кротко си върви човекът, къса букова шума, дъвче и плюе — плюе и къса, занимава се и напреде не поглежда. Като дойде до мечката, вече нямаше как, видя я… Закова се на място, след това разпери си ръцете, като да хвръкне, и с едно подскачане отгърмя долу в реката. Там извика, ама такова викане извика, че да се чудиш отде излезе тоя глас. Скъса ни от смях.

Нарамих си мечката и тръгнахме да се връщаме. Тогава дойде при мене старшият дивечовъд и ми шушне на ухото:

— Братче, ти знаеш ли, че с тая мечка чудо работа можеме да свършим с бракониерите, че сме се видели в чудо, кай, от тях. Идват нощем — зайци и сърни да бият с фарове, с джипове и волги, и дори с камиони — не можеш нито да ги спреш, нито да ги гониш… Опитахме секретни бариери на пътя да сложим — строшиха ги. Хайде да опитаме с мечката!

— Дадено!

Стъмни се, отиваме, слагаме мечката на един завой — права и озъбена, въвлякохме се в шумата и чакаме… Мина час, минаха два — никой не идва.

— Хайде — викам — да си вървим! Тая вечер, както се вижда, бракониери няма да има!

— Не може да бъде! — казва. — Нека да почакаме!

И верно, около десет и половина чуваме боботи някакъв мотор. Фаровете разпраха букака и завиха… Номерът откачен — ясно. Карат бавно, прозорецът отворен и се вижда подадено чифте. Изви колата и с извиването блеснаха фаровете, затрепери волгата, че като каза — „де назад, дръжте ме, гуми!“ — насмалко да се обърне в дерето. Буча, рева — изгуби се. Моят, дивечовъдът, мястото си не може да намери. Плакна ме с шербет, кади ме с тамян, накрая ръката ми грабна да целува.

— Гений си — казва. — Благодаря от името на ловното дело!

Само че след неделя пак дойде. Дойде на летовището, където фотографирах. Слаб, с тъмни сенки под очите, като че слязъл от иконостас.

— Пак ли бракониери? — питам.

— Няма — казва — бракониери. Бракониерите изчезнаха, но за друго идвам, за друг един бракониер, който ми съсипва живота. Всичко ще ти разкажа, но ми дай, казва, дума, че каквото си кажем — думица няма да излезе, иначе съм свършен!

— Разправяй, ще мълча!

— Виждал ли си жена ми?

— Виждал съм я. Хубава женица, кротка.

— Тая кротка женица ти знаеш ли какви рога ми е окачила на главата? Еленовите са нищо-о! Влюбила се в дегустатора на винарската изба и всяка вечер оня идва с моторетката, когато ме няма вкъщи, и забиват на главата ми рог след рог! Аз нали съм човек на служба, работата ми е вардиянска, нощна, не мога все вкъщи да седя и те правят каквото си щат. И да видиш какво мръсно нещо е човешката душа: вместо да я намразя тая курва, повече се влюбих! Затова нищо й не казвам. Ако й кажа, може и да фукне, да си отиде, а пък аз това няма да преживея. Минавало ми е през ум да причакам любовника, да го храсна с някакво дърво, но той е хулиган и мръсник, носи автоматична чекия, ще ме разпори като нищо. Няма и кому да кажа. Нито пък да се оплача, идвам при тебе да те моля да го обработиш ти с мечката. Оня, казва, идва с мотоциклета около девет, ще я изправим до кариерата, дето се отбива пътят за дома, и — толкоз! Работа за час и половина.

— Тая мечка не е за плашило — казвам. — С нея аз си вадя хляба… Не е редно!

Наляха му се очите в сълзи:

— Мене животът ми отива, а ти за хляба си мислиш? Щом е така — сбогом! И да знаеш, ти ще ми събираш кокалите в дерето, защото аз няма да се върна, кай, вкъщи, а ще се хвърля от скалите, да не съществувам!

Размислих се: бре-е! Ами ако наистина се хвърли?

Качих се на мотоциклета и го настигнах.

— Заминавай и ме чакай до кариерата, мръкне ли се, идвам!

Забулих мечката в един чаршаф, качих я на мотоциклета и заминах. Моят нещастник беше вече там и чакаше. Докато чакал, избрал място край шосето, под една дива круша, разработил и засадата в пълни подробности.

— Тоя — казва — мръсник не е глупак, трябва мечката да шава, да се изправя на краката, за да помисли, че е жива, инак може и да се досети! — Извади сиджимка, върза мечката за шията, преметна сиджимката през клоните на дивата круша, дръпна сиджимката и мечката изведнъж рипна на задните крака. Репетирахме няколко пъти — идеално-о! Сиджимката в шумата не се вижда, вижда се круша край пътя, а под крушата — звярът с наточени зъби и накървени очи.