Николай Хайтов - Диви разкази

Едно нещо само полковникът не можеше да знае и да предвиди: че на тръгване аз уговорих с четния командир, ако на другия ден вечерта не се завърнем — да има предвид, че нещо се е случило, и да взима необходимите предпазни мерки. Аз вярвах, че той вече се е махнал от къшлата, където лагерувахме, и затова тръгнах към мястото без особени угризения.

Едно мислех аз, но друго се случи.

Вървиме с подофицера и наближаваме къшлата. Гъсти буки, нищо се не вижда, но аз имам остър нос — улавям, че мирише на пърлено. Това беше миризма на пърлена кожа, телешка. Бяхме изяли едно теле, а кожата му скътахме уж цървули да си правим, но като нямаше какво друго да се яде, започнахме да режем от телешката кожа, да я печем на жар и да гвачим, за да залъжеме глада. Нашите беха, значи, там и в момента пърлеха от телешката кожа! Колкото беха останали — настръхнах, като си помислих какво ще стане, и моментално започнах да викам:

— Бягайте, войската ви загражда, бягайте-е-е!

Знаех, че подофицерът ще стреля в мене, но бех изтръпнал и ми беше все едно. Не знаех, че заповедта на полковника била друга: на всяка цена, при всички обстоятелства да ме запази жив! Ето защо подофицерът не стреля, ами се хвърли устата ми да запушва. Събори ме на земята и започнахме да се търкаляме, но аз продължавам да викам, по-право — да рева. Опита се подофицерът да ме удари по главата с пищова, за да млъкна, но аз блъснах ръката му и пищовът гръмна. Хвана ме тогава за гушата и започна да ме стиска, докато се пусна пред очите ми червена мъгла и съм загубил съзнание.

Когато дойдох на себе си, намирах се в „Ташкапия“. След това искаше Гаргов да ме заравя жив, да ме застрелва, да ме дере, защото четата се беше изплъзнала и дори беше преминала в Сърбия. Изправиха ме най-сетне на разстрел, претракаха пушките, но имаше в тая команда и добри войници, не стреляха всички в жива цел, и аз се намерих под няколко трупа — с една драскотина в бута. Направих се на мъртъв и когато ни изринаха в Марица — с плаване, лека-полека излязох в една бахча и тъй се спасих.

Когато мина вихрушката, легализирах се и заживях, но здравето ми беше така разбито, че когато през трийсет и трета година ме затърсиха за конспиративна работа — отказах.

— Как е възможно да се откажеш ти, септемвриец, борец и комунист? — възмутиха се другарите.

— Верно, комунист съм — казах тогава на другарите — и в душата, и в червата, но трябва да ви кажа: аз съм човек дефектен, с фобия, в очите ми — трахома, стопил съм се на петдесет и две кила и всичко по тялото ми още преди двайсет и трета година ми е натъртено. Ще ме свият утре на менгеметата в участъка и току-виж — издънил съм ви всичките.

Вместо правилно да ме разберат, обявиха ме за капитулант!

През четирисет и трета брашно давах за партизаните, след Девети блъсках крак заедно с всички, но това „капитулант“ си ми остана.

Миналата неделя идва внукът ми разплакан от училище:

— Дядо бе, вярно ли — казва, — че си капитулант?

— Защо бе, дядовото, кой ти каза?

Разказа ми тогава детето, че на една среща на пионерите с антифашисти от града един, като разказвал за подвизите си през трийсет и трета година по време на тютюневата стачка, казал, че аз съм бил един от огъналите се в борбата и минали в капитулантство.

Покрай внука настръхна и бащата.

— Такова време е дошло, че и аз, и децата ми — казва — ще теглят от твоето капитуланство.

— Защо? Какво си претеглил — питам го — ти от мене?

Започна да ми изброява той — стари петали да вади: че, ако съм бил активен борец, той нямало да е началник-склад, а директор, големият му син щял в университета да се учи, а не да ходи войник!

— Кой му е — казвам — крив, че е натрупал в дипломата седем тройки?

Това му говоря аз, но той — навил се, че аз съм причината за всичко, и само това си знае: „Ако те беха признали за активен, аз щеше да съм директор, а синът да е в университета!“

А от завчера — нова вина: преместили жена му от трета в пета прогимназия! Ако съм бил активен, нямало да я подритват. Аз се чудех защо снахата, като минава покрай мене — гледа в земята и фучи, а то ето за какво било.

Преди няколко дена пък разправия и със зетя.

Той е шофьор на пикап и вади хубави пари, но чул, че негови колеги от „Международни превози“ си надонесли от чужбина мерцедеси, и идва при мене да пита нямам ли „горе“ някакъв дирек да го подреди в международните превози.

— Изгниха — казвам — моите, септемврийските диреци — нямам!

— Язък — казва, — че се броиш за антифашист! Такава нищо работа да не може да оправиш!