Николай Хайтов - Диви разкази

Бубайко ми вика:

— Я не мога да те браня! Два фишека имам, а на тия кръвници торбите им са пълни с фишеци!

А ония стъпиха на калдъръма. Звекнаха копита, препукаха пушки и са чу гласът на Дели Мехметя:

— Давайте да ги подпалим, тяхната мамка!

Около мене — жива душа! Отворих задната врата и — хайде въз баира. Чак горе като се намерих, видех, че Хатте не е тръгнала с мене, а е долу. Дворът се напълни с Дели-Мехметювите хора, на мене сила ми не стигна да се върна…

— Какво търсиш тука мари, шаврантийо? — викна баща й.

— Каквото си търсех, буба, найдох го!

Той от двора я пита, пък тя му отговаря от чардака.

— Излизай бърже нах вън, че главата ти като на яре отсичам! — ревна Шарко.

— Я, буба, жива оттука не излизам! — рече му Хатте.

— С кого си побегнала мари? — попита Дели Мехмет.

— С мене, Мехмет ага! — боботна един мъжки глас и на чардака до Хатте застана — кой мислиш? — братът на моя бубайко, мижу Селим.

Тоя мижу не беше се ни женил, ни годил, че дясната му ръка бе саката, та го не биваше за оран и копан. Седеше дома, хранеше се на нашата софра, дялкаше на децата лъкове, играчки, а пък лятно време пазеше царевицата от борсуците… Сипаничаво лице, широки зъби — никому не беше текнало наум, че от него ще излезе такова нещо. Ала ето че излезе.

— Я съм я довел, Мехмет ага! — повтори мижу Селим, дигна в лявата си ръка пищова — един барабанлия пищов, и викна на Дели Мехметя: — Дели Мехмет! Аз имам един пищов и един патрон в него! Ако има тука по̀ юнак от мене за Хатте — нека да излезе! Ще пукаме един в друг, който жив остане — нему ще бъде Шаркова Хатте!

Делимехметювите заръмжаха, ала оня ги смири:

— Кой ще стреля пръв? — попита Дели Мехмет.

— Вашият да стреля! — отговори мижу.

— Брахоме! — каза Дели Мехмет на сина си.

— Изпий кръвчицата на тоя, че да си вървим!

Оттеглиха се сватбарите — оставиха Брахома в средата. Прегледа Брахом Делимехметюв пушката си, дигна я и се прицели. Цели се много. Свали я и отново се прицели, а мижу Селим, подпрял се на пармаклъка, засмял се — гледа го в очите и говори:

— Цели се, Брахоме Делимехметюв, цели се, че ако ме жив оставиш, ще те накарам майчиното си мляко да повърнеш!

Тихо думаше, ала всичко бе занемяло, та се чуваше. Тихо думаше, ала от такива думи козината на човека се повдига…

Пукна Брахомовата пушка, замъгли се дворът, а като се разнесе мъглата — видех, мижа Селим прав и здрав!

Тогава копелето на Дели Мехметя врътна коня и удари да бяга. Уплаши се. Баща му се подлюти и взе да го вика:

— Спри бе, каръсъна-сиктимини, спри бе!

Брахом препуска, доламата му на фърчило се обърна. Дели Мехмет пукна с пушката, ала синът му и тогава не спря. Обърна се тогава Дели Мехмет и рече на мижа:

— Моят траханар не е за такава мома, Селим ага! Нека да е на тебе халал!

Врътнаха конете и заминаха. Колибарите излезнаха от шумата, прибрах се у дома и аз. Хатте седеше до Селима и са гледаха в очите.

— Хасанчек! — рече тя, като ме видя. — Я ще да остана, но със Селима!

Спуснах се въз Селима и са хванахме гуша за гуша, ала бубайко ни разтърва.

— Жената си е — вика — по право на Селима! Ако не беше той, немаше да има тука ни жена, ни махала!…

Обадиха се други, подкрепиха и… ожениха Селима за Хатте.

По-нататък какво да ти кажа? По̀ е хубаво да го не казвам, ала ти питаше за фамилията „Мешов“. Побегнах от срам в „Мешелика“, крих се няколко месеца в таз гора и оттам ми дойде тоя прякор „Мешов“.

Навлякох се в една дупка като звер. Сам! Ала в който и камък да погледна — пули се в мене Хасанчек: „Защо побегна? Защо?“ Обърна се на другата страна — Хатте: „Заяк със заяк!“ Стисна очите да не гледам, ала за навън. За навътре клепки няма и всичко минава през главата ми отново: тестемела, срещата, сватбарите, песните — всичко! И Хатте, уловена за ръката на Селима!… Обръщам се от кълка на кълка, мятам се от корем на гръб, ала се не затварят вътрешните очи и се не запушват вътрешните уши.

По едно време се питам: абе защо се тровя, та не зема да ги пречукам — и него, и нея, че да свърши тоя джендем?

Взех да сънувам как трепя Хатте. Дясната ми ръка вдига пищова, лявата ми ръка лази да я гали. Половината сърце — кораво, другата половина — меко. Сурова лисица ядох, орлови нокти варих, кръв от дива котка пих — дано сърцето ми да се вдърви, докато най-сетне сънищата спряха и си рекох: „Време е, Хасанчек, върви ги трепи!“

Като се върнах вкъщи, никой нищо не ме попита. Нищо им не казах.

Заточих ножа… Точа и си мисля тоя нож къде ще влиза: на мижа Селима в гърба или на Хатте — в бялото гърло. И си рекох: „Нека да я погледна барем, да я погледна и послушам, докато я има.“ И чакам на джама, като тръгне за вода през двора, да я погледам как се е хубаво разкършила в кръста. Аз я гледам от чардака, гледа я и мижу от вратата и я чака — да се не загуби от вратата до чешмата. Ей такива сини очи отвъртял… Селим… „Нека да я гледа — викам си, — нека да я гледа още малко-о!“