Николай Хайтов - Диви разкази

Народът се вковал — ни шава, ни мърда. Попът — умъртвен!

Дотърчаха пъдарите, но погребението вече свършено, с алилуята и речите, и всичко там, каквото се полага. Опитаха се да ме задържат:

— В името на закона — арестуван си!

— Вашта мама! — побарах аз лопатата. — Не признавам никакъв закон! Назад! — викам. — Да не станат две погребения за днеска!

Разпилях ги и без да се отбивам вкъщи — право в Обществената безопасност, стая нумер шест! „Самопризнавам се и тъй нататък…“ Три денонощия в Обществената, а след туй — в окръжния затвор. Дадоха ми две години и половина, но деветнайсетомайският преврат като стана през трийсет и четвърта — освободиха ме.

Върнах се в село, ала я нямаше вече общинската гора. Остригали я беха докрай. Секретар-бирникът си беше вдигнал хотел в Студница, кметът си купи трийсет декара лозе в Брястово, горският си направи къща… Само аз останах на гола съвест и половинка пенсия. Скъпо ми се върза, но какво да правиш — съвестта всякога се е купувала по-скъпо и от черния хайвер!

Това лято ходих в Студница и срещнах там бившия секретар на окръжното управление — Попвасилев. Охлузган, ожулен като лисица. Дали му да се възползва от двете стаи в национализираната вила. Позна ме, захили ми се, като че нищо не е било, и ми вика:

— Пак ще дойдем! Пак ще дойдем!

— На-а! — викам му. — Ще дойдеш! Когато ме нема! Аз съм ви погребал — казвам — още през трийсет и трета, комунистите ви туриха кръста през четирисет и четвърта, тъй че само Второто пришествие може да ви опере! „Демократи“ — казвам, — хайдуци с хайдуците! Пладнешки разбойници!

Рекат ли „Мешов“ — шило ми забиват в сърцето, но си е мой грехът за тоя прякор и никой не ми е крив.

Цялата работа беше за момиче. Хатте я викаха. Борунът срещу нашите колиби беше на баща й — Сулюман Шарко. Горе му бяха нивите, кошарите и всичко. Лъкавските колибари тъй я караха на времето — по един баир на всеки и си живее там. Само в петък и на байрама старите слизаха в село на джамия, а през другото време — горе. Там се раждаха, женеха и плодеха, всичко там.

Раждането го не зная как е, ала жененето беше мъчно. Речеш ли да се жениш, не къща трябва да се обикаля, а борун! Пък боруна — бетер от кале! Всеки хванал в ръката пушка, кучета навъдил десет-петнайсет като вълци и не дава пиле да припари, камо ли момче да отиде при момиче. Доще ли ти се мома да видиш, една неделя трябва да я дебнеш и се не знае дали нея ще срещнеш, или баща й. А баща й на Хатте беше на туй отгоре и делия. Яздеше на шарен кон, затова му и викаха Шарко. Стремената на коня бяха пиринчени, гемът — със седефени копчета, а капистрата му — цялата в копчелъци и токи. Сулюман Шарко носеше на дрехите си толкова гайтан, че можеше с тях два пъти боруна да опаше. Ходеше все начумерен и навъсен. Говореше малко и натъртено, като че продаваше дума за лира.

Затуй пък дъщеря му Хатте викнеше ли да пее — захласваше се всичко живо да я слуша.

Легна ми на сърце тоя глас и аз, ергенинът, си рекох: тая ще бъде! Само че как да й го кажа? На байрам да идва — лесно, но баща й я не пускаше да ходи на байрама. Взех тогава да обикалям около боруна. Теглеше ме тая бърчина, като че беше от шекер, че там излизаше Хатте от време на време с козите. Аз пък на отвъдната бърчина — камъни търкалях, дървета събарях или пеех, та белким се досети, че съм я залюбил.

Много камъни търколих, много дървета изтръшках и песни изпях, докато най-сетне видях, че веднъж тя свали тестемела си и го развя. Същата вечер отивам у стара Пехливанка. Тя правеше мехлеми и ги продаваше из махалите. Кучета, хора — всички я познаваха и я не спираше никъде никой.

— Хайде — викам й — да отидеш при Хатте Шаркова и да я попиташ има ли у нея мехлем за ергенската ми рана. Ако ми донесеш от тоя мехлем, ще ти купя алена боя, халищата си да боядисваш.

Жената — разбрана жена, сети се къде ме е стиснал цървулът, дигна се на другия ден и — право на боруна при Хатте.

— Много ти здраве — рекла — от Хасанчек! Мерак има да те вземе за невеста.

— И я имам мерак за него, че съм го чула хубаво свири на кавал — отговорила Хатте. — Само че знай: ако бубайко научи — ще ме заколи като яре, затуй — никому ни дума!

Сърцето ми заигра, като ми донесе стара Пехливанка тоз хабер, и ми се дощя небето да е камбана, а пък аз да побарам топуза й, че да блъскам и да бия, докато прогърми над гори и планини нейното, хубавото име! Като не можеше небето да стане на камбана, навързах чановете на козите и ги подгоних през Усое, та ги хлопах и разхлопвах, докато се появи горе, на боруна, тестемелът на Хатте. Туй беше първата ни среща. Докато тая среща се повтори и потрети — тревата засивя, прежълтиха се дърветата, прошари се балканът и стана есен. Бяхме ожънали, овършали и наближаваше времето, когато ставаха годежите и сватбите. Майка ми и баща ми се бяха подосетили откъде изгрява мойто слънце, ала си траеха.