Николай Хайтов - Диви разкази

— Защо ви е ключът? — попитал.

— Като настоятели — рекли — искаме да извършим една проверка.

— Не мога да ви го дам! — развикал се Маню. — Аз ви не признавам за нищо! Ключа мога да предам само на архиерейския наместник.

— Тоя щурак — викат ми настоятелите — няма да ни даде ключа. Трябва да се бием.

Уча ги:

— Няма защо да пощурявате и вие като него. Има си ред. Идете — казвам — в общината да ви откъснат два листа, ей толкова дълги и толкова тесни, вземете и лепило от магазинера, восък аз ще ви дам, печатът ви е в ръцете — ще запечатите черквата и ще напишете върху запечатката: „Черквата е в ревизия.“ Да видим ще посмее ли да отвори.

— Луд е — казват. — Ще отвори!

— Още — викам — по-добре! Тогава ще има работа с прокурора!

На утринта дойде попът. Бях в хоремаг.

— Ей — казвам, — попе, ти асъл като поп: дойде тъкмо на уреченото време!

— Свършихте ли с Бъклара?

— Бъклара не дава ключа и ние запечатихме черквата.

— Хайде бе! — взе да се смее попът. — Я ела да я отпечатим!

— За отпечатването ще я отпечатим, ала трябва да направиме и проверка. Опис!

— Че какво има — вика попът — за описване? Иконите са вътре. Чашата е вътре, библиотеката си е на място, остава само сандъкът с даровете. Ако е за тях — описвайте!

Изнесоха настоятелите сандъка с даровете и започнаха да описват — гащи, кърпи, подарени от жени, имаше бая подарък. Като свършиха описа, казвам на настоятелите:

— Оня ден падна една престилка, тъкана престилка от домашен плат — дар на света Богородица. Не виждам тая престилка! Я запитайте Маня къде е престилката?

— Маньо — викат, — донеси престилката!

— Коя престилка? — сепна се Маню.

— Ами оная, дето паднала онзи ден.

— Туй — казва — вие си го вадите от вас! Няма такава престилка!

— Маньо — казвам, — леля Тръндафила беше там, като я окачиха престилката на Богородица, я бях там, мойта баба беше там! На магазинера жената я видя… Как така?

— Кой какво е видел, аз не знам! Важното е, че аз не съм я видел.

— Я попитай — казвам — жена си да не би да й се е харесала престилката и да я е прибрала, а пък на тебе не е казала?

Затърси той жена си да я пита.

Викам на настоятелите:

— Ако е майстор и хитър, ще пита жена си и ще се върне да ни каже, че наистина жена му е взела престилката, като е смятала да си я плати, само че си е забравила да каже… Ще мине — казвам — през тая вратичка, дето му отворихме, ако пък е серсемин — ще си затвори вратата сам и ще се набута в капана.

Върна се Маню.

— Е-е, Маньо, какво?

— Абе я нали ви казвам: нема такова нещо! Вие го измислихте, за да ме очерните!

— Абе — вика му Насо, настоятелят — може ли десет души да измислят едно и също?

— Ако тия десет души са — вика — кьорави, кой им е крив?

— Браво бе, окат! Като си — казвам — толкова окат, я ми ти кажи какво направи с двете шилета, черковните? Кому ги даде?

— Дадох ги едното за седем лева, другото — за пет, всичко дванайсет и са парите — кай — у попа заведени!

— Има свидетели, че си ги пазарил за четиресет лева, а не за дванайсет!

— Може да съм ги пазарил за четиресет, ама не двете, черковните, а трите, заедно с мойто си шиле.

— Трите — за четиресет, значи разделено на три, за черковните се падат двайсет и шест лева, а не дванайсет!

— Мойто — вика — беше по-дебело.

— А че как стана по-дебело, като ги пасе с една пръчка? Как?

— То си е — кай — до шиле бе! Не е само до паша, то е и до джинс! Какво съм аз крив, че на моето шиле джинсът му излезе по-добър?

— Как не те е срам: събрали сме се, дето се вика, светият синод на тая черква, а ти ни лъжеш в очите, че си продал шилето заедно с черковните? Ти — казвам — твойто шиле си го дал на Къркелана, та го е заклал и опекъл на дападжиите, дето му караха камъните за къщата. Мислиш, че ние спим! А пък черковните си ги дал на горския, та ги е закарал с камиона! Може да си му ги дал за дванайсет лева, ама защо? За да маркира на зет ти греди! Къркелана може да потвърди. Твойто шиле е опекъл той на дападжиите, а черковните — на горския.

— Стига! — вика попът. — Ясно! Да не събираме тука цялото село. Предай ключовете, Маньо!

Не ги даде, ами ги фърли.

— Ето ви ключовете — казва, — ето и оставката!

С уволнението, значи, се приключи.

Имаше сватба тоя ден. Като венча попът младоженците, ми казва:

— Хайде, дядо Вранко, да отидеме в дома на младоженците на гости.

— Не съм канен!

— С мене ще вървиш! От десет години си клисар. Станал си, дето се вика, половин поп! — смее се попът.