Николай Хайтов - Диви разкази

Чаках малко, чаках много — няма нито Адила, нито Адилица. Взех да го викам — никой не се обажда. Затърсих го в шумака да не би да е припаднал — няма и няма! Разбрах какво ми е скроил меденият мой Адил и хукнах обратно овцете поне да сваря, че да ги върна, но не намерих нито овца, ни опашка. Контрабанда си правил, не можеш нито на гърците, нито на българите да се оплачеш. Имаше там един от моите овчари, чакаше ме да си вървиме. Тодор от Широка лъка. „Тодоре, викам, каква ти е гегата?“ „Дрянова е!“ — казва.

— Като е — викам — дрянова, аз ще легна, а пък ти удри и не питай защо. Удри, казвам, инак една пара няма да видиш!

Десет геги ми удари Тодор, а че яхнахме конете и се върнахме в село. Седнах да плача — не мога да плача. Седнах да пия, не ме хваща нито вино, нито ракия… Лошо-о, викам си, лошо-о! Откъде да знам, че това лошо било само за мезе, че истинското лошо идвало подире му. На втория ден дойдоха в село Перпеланът, приставът, с двама стражари от Дьовлен и — право у дома, вкъщи. Ни добър ден, ни добър вечер.

— В името на закона — арестуван си! — И командва на стражарите: — Вържете го!

— Защо бе, за какво?

— Тръгвай и не питай!

Стигнахме в участъка и започна следствието:

— Кажи, какви са ти работите с шпионина?

— Възгеч бе! Какъв шпионин? Никакъв шпионин не познавам!

Заиграха с дървото и работата стана ясна. Тоя Адил, дето вкъщи съм го приемал и гощавал, търговия уж да въртиме, бил и шпионин, та хем в кесията ме удари, хем на тоя огън ме накладе. Казвах, че аз нямам и хабер, но кой ти вярва! От участък в участък, от тоя жандар на оня, от оня на тоя, докато се намерих пак в гарнизонния затвор сам-самичък и под ключ. Съдиха ме и ме осъдиха на разстрел. И щяха да са ма натирили на оня свят, ако не бяха хванали Адила. Разбраха мойта работа каква е и ма отпратиха да си вървя.

Оттогава наемам се да позная женско от мъжко, яре от агне, мършаво от тлъсто, но кое е за лошо и кое за добро — това не мога. Нито се хващам, нито се наемам.

Идва преди… преди година-две ли, не мога да ти кажа, Ангелачко, моят син.

— Татко бе, намерил съм една хубава мома в Кричим, бива ли да се оженя?

— Ти — казвам — отде я разбра, че е хубава?

— Ами гледам я.

— С гледане, сине, ако се разбираше лошото от хубавото, аз щеше да съм сега окръжен управител. Щеше да отида в шумата… Ама тогава през шумата хубаво се не видеше — кое е лошо и кое добро.

Тъй или инак — ожени се Ангелачко за момата и заживяха бей гиби. Той на канарите вади коджа пари, ама нали на парите насит няма — заяде се Ангелачко телефонистка да я прави в града. Риба лови на тоя, на оня — назначи я.

— Ей сега — вика, — татко, съм добре. Имаме си къща, нова, ще си купя калтироп и друго ми не трябва нищо!

Тъй я скроило момчето, ама телефонистката инак я ушила. Вкопчила се с началника на телефонистите, хвана я момчето на място, отпра й един лобут и тя побягна в тяхното село. Той от мъка взе, че се напи и подпали къщата, да си не спомнял нито за къща, нито за жена.

Жалят ни хората: каква беда, каква беля! Чувам ги да си приказват: „Остарял е, казват, Милю и кантарът му не лови. Затова се е ухилил. Господ да пази!“ Аз чаткам броениците и не давам пет пари, че ми е ясно: мътната вода рано или късно ще спре. Рано или късно пак ще дойде бистра!

А тя дойде не от един, а от три чучура цели. Като разчиствахме пепелището на къщата, бутнахме дувара и на старата, дядо Ангелачковата къща, и се намери там в едно бакърче — какво мислиш? Дядовото Ангелачково имане! Трийсет империала от австрийските и сто лири!

Ха сега върви да ми кажеш кое е за лошо и кое — за добро! Аз това му и казвам на моя Ангелачка: „Светът е, казвам, сине, много засукан и заплетен, за да познаеш ти кое е за хубаво и кое — за лошо.“

Певецът в черквата ни се разсърди. Когато кръщавал попът и опявал, не го викал да пее, ами той си прибирал таксите — и певецките, и попските.

Не щеш ли — за Петровден се яви една жена да й се служи частна служба. Бихме една, бихме втора камбана — певецът не идва и службата не може да захване.

— Иди — вика ми попът — да повикаш Илия.

Отивам у Илия.

— Две камбани биха, защо не идваш? Трета ли чакаш? Без тебе попът не може да служи!

— Нека си служи сам! Като знае самичък да събира таксите — нека да служи!

Ами сега? В черквата хората чакат — външни хора, градски. Дойде ми тогава в ума, че в общината един от писарушките знае да попява. Навремето за поп се готвеше, но владиката го подуши, че е от червените, и отказа да го запопи. Та отивам аз при него.