Николай Хайтов - Диви разкази

— Свещите горят, камбаната удари, а службата не може да захване, че певецът е в стачка! Ела да ни услужиш!

— Не! — казва. — Не мога!

— Защо?

— Забранено ми е!

Отивам при председателя.

— Разреши му, другарю председател. Външни хора имаме, да се не излагаме.

— Нека да иде! — вика председателят. — Кой му е забранил?

— Тръгвай! — казвам на писарушката. — Разрешава се.

— Той ми разрешава, ала сетне ще има насаме калай! Не ми трябва таралеж в гащите!

Отивам при попа: „Тъй и тъй, работата е в шише. Трябва да отложим службата за утре, а за утре аз ще пратя на Матю Бъкларов бележка да си дойде от къшлите. Той е малограмотен, ала попява.“

Попът — съгласен. Пратих бележка и до вечерта Маню дойде. Отслужихме на другата заран литургията, а че викам на попа:

— Щом се инати певецът, трябва да се уволни, да назначиме за певец Бъклара, а пък жена му — за питроп.

— Не ми е работа — вика Бъклара. — Не са ми ясни попските наредби!

— Ако е за наредбите, аз съм — викам на Бъклара — стар клисар и ще те науча.

— Е-е, тъй — вика Бъклара — може!

И го назначихме: жена му да е питропка, а пък той — певец.

Минаха се месец-два, дойде време черковните лювади да се отдават под наем. Намирам Бъклара и го съветвам:

— Маньо, събери настоятелите и изкарай лювадите на търг, да падне някоя парица, че народът се обърна, дойде му по̀ на лесно комунизмът, не ходят в черква и подаръци не правят, та от лювадите барем да падне някой лев, за да има с какво черквата да се издържа.

— Ти — вика Бъклара — си гледай камбаната и в мойта работа няма да се бъркаш!

„Щом е тъй — викам си, — троши си главата сам!“ И го зарязах да прави каквото си ще. А той направи пазарлък с частни, пари взе, но колко взе и колко предаде на попа — господ знае.

Отивам веднаж в черква. Имам обичай, паля свещи, колкото запаля, а на излизане минавам през пангара да си платя в куп. Отивам на пангара и викам на Бъклара:

— Дай ми свещи!

— Колко?

— Толко!

— Парите! — вика. — Тогава свещи.

— Бабата идва — казвам — след мене и тя ще пали свещи, ще съберем нейния и моя масраф и на излизане вкупом ще ти платя изгорените свещи.

— Не! Давай парите! Аз за какво съм поставен тука?

— За какво си ти — аз знам! А ти за какво си — не знаеш! — Извадих десет лева. — Ето ти парите!

След известно време срещам го пред хоремага. Докарал някой си от полето праз лук от частно място и го продава, а Маню, турил си една кърпа на носа, идва към него. Щеше праз да си купува, ала заряза праза — отбива се при мене.

— Ти знаеш ли, че всичките параклиси са отворени, а кандилата им са натрошени?

— Че кои са тия бесни, дето са трошили кандила?

— Ти ги знаеш! Ти не можеш да не ги знаеш, ама ги криеш! Но това — казва — няма да ги спаси! Три боя да са под земята, аз ще ги хвана и ще ги набутам в затвора!

— Ако аз ги зная, няма нужда ти да ги търсиш!

— Знаеш ги, знаеш! — пени се той. — А знаеш ли, че иконата на параклиса „Свети Димитър“ е открадена? И това ли не знаеш?

Тоя ни разговор с Маню беше към пладнина, а следобед да отиде в общината и да каже на председателя, че аз съм откраднал иконата на свети Димитър и съм я продал за шест хиляди лева на легацията. Същевременно в канцеларията на председателя се случил и Каручев от ДАП, беше идвал пътя да проверява дали е годен за рейсове, та и Каручев го чул. На него му ударило впечатление, та попитал председателя:

— Какъв е тоя?

— Никакъв! — рекъл председателят. — Перушан!

Това си проговорили двамата и отишли в хоремаг да се почерпят. Като ги вижда Маню, и той се преброява за управник и сяда на тяхната маса. А Каручев — весел човек, започнал да се майтапи с Маня:

— Абе слушам за някаква икона се разправяте. Колко е голяма? Толко на толко има ли? — Показва му колко на колко.

— Татък е — рекъл Маню. — Защо?

— Защото моят син — казал му Каручев — ходил на мострения панаир и видел окачена в легацията една такава икона.

— Тая е! — рипнал Бъклара. — На свети Димитър е! Същата!

— Кой да знае — затюхкал се Каручев, — можехме да го направим на въпрос и иконата щеше да си е сега на мястото! Ама хич и през ума ми не е минавало, че може да е вашата икона!

Нямал си работа Каручев, нашибал тия фитили на Бъклара и след една неделя яви се разсилното вкъщи.

— Идвай — казва, — чичо Вранко, че те вика в общината председателят!

— Кой е при него?

— Има и един милиционер с чанта.

Отивам в селсъвета и гледам: полицаят и председателят. Разбрах, че некакво ще ме разследват.