Николай Хайтов - Диви разкази

— Седни, дядо Вранко! — вика полицаят.

Седнах. Председателят кротува. Думата значи има стражарят.

— Нещо ново?

— В село — казвам — нищо!

— Кажи де, кажи!

— Какво да кажа?

В същото време вратата се отваря и влиза Бъклара.

Обръща се тогава стражарят към него:

— Бай Маньо, я ти кажи!

— Какво?

— Кажи за дядо Вранко!

— Какво да ти кажа? — извива си очите и ма гледа. — Няма какво да кажа!

— Нещо да е правил?

— Нищо!

Председателят го гледа и са подсмихнува.

Но стражарят му се вреза:

— Как така нищо? Ами аз за какво съм дошел? Да не съм дошел от само себе си? — Бръкна в чантичката и извади едно писмо. — Тоя подпис твой ли е?

Бъклара туря очилата и навива главата.

— Мой!

— Щом признаваш, че е твой — казвай!

Пита го стражарят, а Бъклара суганиса:

— Нищо нема!

— Значи нема? — вика му стражарят малко сръдно. — Ами това кой го е написал, аз ли? — И чете:

ДО НАЧАЛНИКА НА МИЛИЦИЯТА

Другарю началник,

Явил се е един мошеник в селото ни — ни началник може да му внуши акъл, нито милицията може да се разправи с такъв дебелоглав. Неговата глава не увира от нищо, защото е букова. Не дори и букова, а мешова. И тая глава се казва Вранко Йотов, дето откраде иконата на свети Димитър и я продаде на легацията за 6000 лева нови пари!

— Тоя ли е Вранко Йотов? — пита го стражарят. — И защо викаш ти, като те питам, „нема нищо“? Казвай сега какво е извършил, щом му е главата букова?

Маню си мълчи. Хвана го тогава стражарят за врата като вълк шиле когато хваща, отвори вратата и го бутна вън.

— Марш! — казва. — Идиотин!

И са привърши делото с иконата.

Излезнах чист, ала ме хвана яд, че се е хванал Бъклара да ме черни, та свиках черковните настоятели — попа го нямаше в село. Попът е на три села поп, та идва само когато има за опяване или венчаване. От петима настоятели двама се събраха, другите — изселени.

— Тоя човек — казвам — не е за черква!

— Защо? — питат настоятелите.

— Защото забележих некакви работи в черковата. Недобри!

— Какви?

— Краде!

— Немаме черно на бело — викат настоятелите.

— Нема и да имате, като не стъпвате в черква… Влезте — казвам — в черквата и ще видите! Той е съблякъл ризата на света Богородица, дето й беха дали, отрязал й е тантелите и накичил с тях престола на жена му, дето се продават свещите! На Исуса Христа е турил една кърпичка за нос, заиглена с кабърки в челото! На Три светители през очите е метнал един потник, запушил им е очите да не гледат какво се върши в черквата. По-напред — казвам, — като стъпи човек на вратата на черквата, и светците всичките го гледат в очите, гледат, значи, кой влиза и излиза и държат сметка! А тоя сега на всичките им е запушил очите да го не гледат, като краде!

— Верно бе! — казват. — Ние да не забележим. Пълномощен си да го проследиш!

И аз следя: подариха на черквата две бравчета.

— Дядо Вранко — питат настоятелите, — какво да ги правим? Кой да ги гледа?

— Хванете ги, занесете ги при хоремаг и ги продайте на търг. Както си е редно.

Рипна Бъклара.

— Няма — кай — да ми се бъркате в работата! Аз имам едно шиле и двете черковни — стават три. Както ще паса мойто си, тъй ще гледам и черковните, а пък есен, като станат едри, ще ги продадем на живо тегло, за да паднат повече пари!

— Ашколсун, Маньо! Добре!

Стана есен, срещнах Маня и го питам:

— Какво станаха шилетата? Хвана ли пари?

— Попът ги закара — вика — в баните, там ги е продал и парите си ги е завел по книгите.

Когато дойде попът, влязох при него в олтара. Бъклара вънка пее, ама като чуе, че приказваме, спира да пее, за да разбере какво.

— Попе — казвам, — колко пари фанахте от шилетата?

— Кои шилета?

— Тия, дето си ги продал, черковните!

— Нема такова нещо! — сепна се попът. — Кой ти каза?

— Певецът!

— Абе той — казва — миналия път ме пита какво да направи с шилетата, но аз му казах да ги обяви на търг. Сетне, като го попитах какво е направил, каза ми, че нямало желателни за търг и ги спазарил по доброволно съгласие, едното за седем лева, другото — за пет.

— Попе — казвам, — тоя човек ме съмнява! Нека да махнем жена му от домакинството. Да няма вземане-даване с дарове и с пари, а певецкото да си е негово.

— Ще се разсърди — вика попът — и ще напусне.

— Няма да напусне. Той е алчен.

— Щом е тъй — намерете нов епитроп, ала от Нова година!

Казах на настоятелите — съгласни. Срещу Нова година подучих ги да вземат от Бъклара ключа на черквата, но той не го дал.