Николай Хайтов - Диви разкази

Като тръгнахме към младоженците и си вървиме в пътя, викам му на попа:

— Попе, знаеш ли ти какво съм намислил! Бъклара ме набеди, че съм откраднал иконата на свети Димитър, и върху мене остава едно петно, дето се не изпира нито с тупалка, нито със сапун. Очерни ме той, а пък аз, за да бъда оправдан, ще заведа едно дело да го съдим за открадените дарове. Когато се назначи делото пред общинския народен съд, тогава ще разгласим по радиоточката, който е подарил през Манювото време дарове — да каже какви и тогава да можеме да направим цялата сметка на завлеченото.

Попът спря на средата на пътя.

— Аман! — вика. — Дядо Вранко, само тая работа недей!

— Защо бе, попе? Той като може да черни, аз не мога ли! И аз ще го очерня, та Марица да не може да го измие!

— Аман-заман! — замоли се попът. — Ако ми имаш уважението, няма да го правиш! Ще стане черквата резил! Те и без това са ни турили на око!

— Черквата не е краднала, за да я правим резил! Краднал е питропът!

— Дума да не става! — развика се попът. — Дума да не става! Ако искаш проверка да се направи, ще съставим вътрешна комисия да провери, ще го начетем и — край! Какво съм аз виновен, че той е крал!

Сепна се някак си попът и на сватбата — без кеф. Тъпани, гайди, ала той без кеф. Излязохме от сватбата, а Бъклара чака попа да си му даде заплата.

— Попе — казвам, — никаква заплата! Заплатата му е под запор!

Маню вика:

— Попе, парите! Парите или — не знам!

Аз му викам:

— Никакви пари! Или аз ще правя каквото знам!

Намери се сиромахът поп между два огъня, ала моят му се видя по-опасен.

— Маньо, черквата няма в момента никакви пари и не мога да ти платя заплатата.

Маню вика:

— Ами от ливадите парите? Ами от свещите?

— Те са по други параграфи — вика попът.

— Ти — казвам, — попе, защо цепиш на Маня басма, та му не кажеш направо, че заплатата му е под запор!

Кипна тогава Бъклара и вика на попа:

— Аз — казва — ще горя с две заплати, но и твойта черга ще подпаля, отче, хубаво да знаеш!… — И си тръгна.

Попът се уплаши, затича се и го настигна и взеха нещо да се препират зад дувара. Наперих ушите да схвана, ала съм глух, слабо чувам и не чух. Като се върна попът — лицето му се нацяло изменило. От червено станало на бяло.

— Какво та — казвам — уплаши тоя?

— Писал е — кай — на архиерейския наместник.

— От едно писане толкова дерт? Той нека да пише, ще пишеме и ние, че да видим кой ще надвие!

Огледа се попът наляво и надясно, а че ме запита:

— От много време си вече клисарин — не си ли мераклия да те повишиме за епитроп?

Толкова време се говори за нов епитроп, попът дума не отвори, а сега изведнъж: „Ставаш ли епитроп?“

— Попе — казвам, — ще си помисля!

— Мисли — казва — и дано света Богородица та просветли да не ровиш — казва — около светата църква!

Сега седиме вкъщи с бабата и мислиме кое ще бъде по-доброто: да ровя ли докрай, или да стана епитроп?

Мъж и половина, като ти кажат — тоя беше! Ако че бе разбойник. Виждал съм го много пъти, като идваше на къшлата ми за хляб, и колкото пъти го виждах, всякога се чудех, абе каква е тая пъргала жила! До главата ти дойде, настъпи те, дето се вика, а нито си го ти усетил, нито кучетата имат някакъв хабер! В Делисивковия двор четири кучета имаше, а той влезе през двора, а от двора — в Делисивковата стая, сложи му нажежената пиростия на главата и си отиде, без куче да джафне. Навърза ги сетне кучетата Делисивко на синджир и ги изтрепа с чифтето, дето не дали никакъв знак.

Попитах веднъж Алито:

— Абе какво ги работиш тия кучета, та не те усещат?

— Мажа се с пърчово мъдо и миризмата се губи!

Шегуваше ли се, или истина приказваше — не зная, че той се не смееше никога, за да познаеш кога се шегува. Лицето му си беше все едно. Само веднъж съм го виждал да скръцне със зъби, когато го хванаха първия път и ги събраха с майка му, да кажела майка му носил ли е Алито Делисивкови пари вкъщи. Майката отричаше, а Фандъклият — пъдаринът — я улови за плитката и я удари. Вързан беше Алито с въжета, ала като шавна само — изтръшка тримата жандари на земята и с коляното си тъй халоса пъдарина, че оня се преметна.

Казваха, че тоя същият пъдарин сетне в общината беше пърлил на Алито врата със слама и с дърво се мъчил крака му да строши. И за какво беше тая олелия?

За десет лири!

Алито беше аргатин у Делисивка, а накрая Делисивко заявява, че Алито му е откраднал десет лири. Затварят го в общината и — бой, бой, докато кожата му — да прощаваш — смъкнали отзад. Махни боя, ами го влачиха и в участъците, две ли, три ли недели, докато намерил веднъж Алито хубава сгода — прекарвали го през реката, а той бутнал стражаря в реката и хваща балкана.