Николай Хайтов - Диви разкази

— Горе ръцете и не мърдайте!

Единият държал в ръката си пищов, а другият — бомба. Тоя с пищова бил Алито и той командувал: да минават касапите един след друг и да си хвърлят парите.

— Тия са — рекъл — пари на сиромасите, дето бадева сте им събирали бравите!

Минали двама, минали пет, а когато минал шестият, вместо да извади кесията, извадил кама и са хвърлил да убива Алито. Почнало се люта борба, ала никой не смеел да се намеси: джамбазите се бояли от бомбата, бомбаджията — от джамбазите, и оставили на двамата борци да разрешат кой кого ще усмърти. Касапинът скъсва врукузуна на Алито, вкопчил, да прощаваш, слабините му и започнал да ги стиска и извива, а пък Алито, като видял, че е на зле, викнал на помагача си да хвърли бомбата.

— Мятай — рекъл, — свършвай ни двамата!

Метнал другарят му бомбата в двамата борци. Пукнала бомбата, а когато димовете се разнесли — на земята оня лежал убит, а пък Алито — жив и здрав! В бута само прободен с едно парче. Втресе ме, като видех тая рана — беше десетина дни след обира. Връщам се на къшлата, затварям овцете, издоявам млякото и сядам пред колибата да го варя, когато чувам да се вика мойто име:

— Бечо-о!

Ставам, оглеждам се — жива душа не се вижда. „Сторило ми се е“ — рекох си и се накрачих пак край огъня, но седнал-неседнал — викането се повтори:

— Бечо!

Влязох в колибата да видя да се не е скрило нещо — нема. Огледах се навън — не беше се още хубаво стъмнило — нема! Овцете си кротуват, кучетата лочат трици от копанята и не дават пет пари. Поби ме, да ти кажа, страх. Тогава шумна се нещо над главата ми и туп! — точно пред мен се изтърси Ибрям-Али! С кожен силях и пиринчени токи. Два-три ножа накривил, с плетена шапка на главата и руси мустаки, тъй засукани, че двата им краища под брадата се събират. Ливорверът през рамото закачен на кюстек, а другият, барабанлията — в силяха. Загорял и малко, да речеш — омършавял. Аз се тъй сепнах и стреснах, че дума не обелих нито за „добър вечер“, нито за „добре дошел“.

— Ти са май уплаши! — викна ми Алито.

— Падаш от небето, как да се не плаша?

— Ти на бориката небе ли викаш? А като сядаш и огън палиш, и мляко вариш, защо не поглеждаш какво има на бориката?

На устата ми беше да му кажа, че не съм арамия като него, а овчар и затуй в бориките не гледам, ала по̀ за добре намерих да се не закачам.

— Ще ми дадеш ли — казва — мляко?

Дадох му го с гърнето. След това извади от силяха черногорския и го насочи в мене.

— Хвани ми един овен!

— Че аз ще ти хвана — викам — и без пищов.

— По̀ е добре за тебе с пищов — каза ми той. — Утре вечер ще слезеш в общината и ще кажеш, че съм идвал тука и съм ти взел овена с насилство. Да не те винят, че си ми ятак! Заради мене да страдаш.

Пекохме овена цяла нощ, а докато пекохме — приказвахме за овце и за кочове. Запита ме за чановете, какви чанове имам, отде ги имам, хубаво ли цъкат и захвана да ми разправя:

— Тоя и тоя чан ще вземеш да смениш, че не си уйдисва с другите! Оня ще го малко изтъниш да се „отбистри“!

Докато в бориката се крил, чул всичките ми чанове и разбрал кой какъв и какво му трябва, за да стане асъл чан!

— Тебе ти — казва — трябват два нови чана: единият бешенджи деве — дебелоглас, а другият — алтънджи деве — със сребърце малко в него. Двата — казва — хем ще се надпяват, хем и работа ще вършат? Ако има лошо некакво за мене, ще връзваш големия чан на дебелия коч, ще му напариш корема с коприва да се чеше, а пък звънецът ще бие и аз ще зная, че при тебе не бива да се идва. Дрънкат ли двата — всичко е наред! Ако пък аз за нещо ти потрябвам — вържи алтънджи девето на един катър, качи се на катъра и оттука до Чамжас, ако съм жив й здрав, чанът ти ще ме извика!

— Мъчно ли е — питам го — да си разбойник?

— Ако можеше свободно да се пее, не е мъчно. Хайде — вика — да попеем, ала тихо-о!

И запя. Той имаше едни чакърести очи, корави, като те гледаше строго, като че подстригва пъпа ти с ножица, но като запееше, ставаха меки и кротки — можеше в тях да си натопиш зехтин.

— Такова тихо пеене — вика — е едно и също при хубава жена да легнеш със завързани ръце.

Това бяха последните му думи. Шумна се в гората и замина. Аз в общината не обадих, ала за двата чана както ми каза, тъй направих. Звънтеха двата чана, както се бяхме разбрали — все на весело и на спокойно, но Алито вече не дойде. Пусна се дума, че границата минал и го затрили някъде в Гръцко.

Разбойник, такъв-онакъв, ала ми стана, да ти кажа, криво и взех, че вързах алтънджи девето на най-големия коч, натрих му корема с коприва и го пуснах да разлюлява чана. Като припна оня коч, „лунгуур-у-у-у-ур“ — на оня връх, „лунгу-у-ур“ — на срещния, по ниви и ливади — „лунгу-ур, лун-гу-ур!“, по дъбрави и дерета, по-високо и по-ниско — цял ден млати тоя чан като камбана, докато планината и гората чак разбраха, че се е затрил Ибрям-Али. (Ибрям беше арамийското му име, та понякога вървеха и двете.)