Николай Хайтов - Диви разкази

Сетне са чу кое как било, но колко чини! Приказките за началниците и всичко там, дето го разправило Сабрито, заповеди и фермани — всичко било на джандармерията уйдурма да са заглавика Метю и да са пречука.

Жената на Сабрито не го прежали, полудя.

Сабрито не можа да си намери место в село — прехвърли границата и са ни видя, ни чу.

Другото лека-полека са намести, кое както си беше.

Изгуби се Метю, а след него — малко по малко — и гората. Палиха я, грабиха я, секоха я, бичиха я, пасоха я, дъвчиха я дърво по дърво, парче по парче, докато най-сетне са прозъбиха тия, голите баири, дето ги видиш… Само най-горе в стръмното, под скалите, остана едно крайче незаклано и там в тъмни нощи може да се чуе оня глас: „Е-е-ей, хора-а-а, не кърдисвайте гората, лошо ще ви стигне!“

Метю ли вика? Дух ли вика — не е работа на аго ти Хасана Мешов, ала вика-а! Тъмно ли е, тихо ли е, вика:

— Е-е-ей, хора, не кърдисвайте гората, лошо ще ви стигне!

Всеки си има по една орисница, моите трябва да са били две! Цял живот едната рови да ме закопава, другата ме възкресява… Цял живот! Отпреди да съм се още родил!

Ама ще кажеш: „Как е възможно?“

Това, дето главата ми е крива, то е от петите на баба. Мъчила се баба да ме смачка, докато съм бил още в корема на майка ми, защото майка ми забременяла два месеца преди да се ожени с баща ми и щяла работата да излезне наяве. Проснала я на пода и мачкала я, мачкала я, майка ми свяст загубила, а на мене — нищо! Само главата ми дето малко се размазала.

Такива, дето рано се раждат, в нашето село им викат „ранници“ и те опират пешкира на бащите и на майките. Всички ги гледат с едно око, като че ли те са криви, дето рано са се родили. На мене затова ми е вървяло все накриво.

Първо на първо, майка ми не давала от нейното мляко да бозая, че съм я уж хапал, и ако не била леля козьо мляко да ми дава, да съм си бил заминал от тоя свят, преди още да проходя. Пет години не бях навършил — и хайде в балкана, при овцете, да не ме гледат хората в село, да не наумявам никому за греховете на татко и мама.

При овчарите беше и хубаво, и лошо. Беше хубаво, че като ми се доядеше, лягах под някоя коза и бозаех, докато пъпът ми се извърти. Лошото беше, че много бе димно в колибата. Огънят гореше по средата, нямаше оджак и ставаше вътре като в лисича дупка. Оттогава очите ми са кървави. Плакнал съм ги с какви ли не илачи, нищо не помогна. И с мляко съм ги църкал, и със светена вода съм ги топил, и с бабини баилки съм ги баял — останаха си като драни. То очите махни, ами животът ми щеше да отиде. Станал бях на девет години. Бяха ми току-що надянали гащи. Вървя след козите, ама не гледам в козите, ами си гледам гащите. Тогава гората не беше сресана, курдисана и олизана, както е сега, да няма къде лалугер да се притули. Гората беше тогава рунтава, гъста и дебела, гора-джендем! Още не заникнало слънцето, и вътре ставаше като в зимник. Та като съм вървял подир козите и съм си гледал новите потури — изостанал съм, а когато вдигнах очи — напреде си да погледна, — видях едно мечище, изправило се на двете си ноги… като борика. Не съм нито викнал, нито крекнал. Емнах се да бягам, но се препънах и паднах. Дете съм било, ала ми дойде в ума да се направя на умряло, та не шавнах, нито глас някакъв издадох. Мечката връхлетя, стъпи на крака ми, лизна ме дори, ала не рачи да ме сдъвче. Яла ли беше, или на мечетата искаше да ме даде — не мога да ти кажа, но захвана будалата мечка с клони да ме затрупва. Затрупа ме и тръгна. Като усетих, че мечката не е около мене — рипнах и се въздърпах на една чепата ела. Въздърпах се чак горе, на върха. Там ми дойде гласът, та се разплаках и развиках.

Дойдоха овчарите, пропъдиха мечката и ме свалиха от елата. Тогава се разбра, че не мога да ходя, мечката стъпалото ми смазала, кокалите му натрошила като клечки. Лекуваха ме по овчарски — криво-ляво, та ногата ми така и зарасна — криво-ляво. Затова стъпалото ми не е навънка, ами е навътре и не може да се гъне по средата, та ходя малко като препънат. Окайваха ме овчарите: „Голям си — викат — кутсузлия, с тая крива нога няма на хоро да се хванеш!“

Мъчно ми беше и на мене, че с тая нога не бях нито за търчане, нито за хоро, но нямаше колай. Заергениха се акраните, заиграха, а пък аз се туля зад дуварите и гледам. И сърцето ми примира, че не мога да се хвана, да подрипна като всички, да загаля като всички някоя мома… В живота това ми е било най-криво, без да ми дойде на ума, че късметът ми в това криво се е скрил.