Николай Хайтов - Диви разкази

Говореше се тогава, че са го бутнали наши, ама как е баш — не се разбра. Детища като мене ходихме в дерето да го търсим, но орлите го беха разнесли. Имаше орли тогава много… Имаше, да ти кажа, всичко: овце, кози, имаше гора… Гората беше дюс! Немаше ни засеки, ни посеки, ни просеки… Като вървиш през нея, чува се отляво и отдясно: хруп, хруп, ама какво хрупти и са троши — не са види! Такава беше тая дядова и прадядова гора — невидела лесничей и горски.

Тя виде, ама сетне… За първи път дойде лесничей на Петковден, помня, като да е било вчера. Стана дума да му се търси шиле за чеверме, а пък на Петковден шилетата са вече едри, жилави, не като за лесничей, та мене в Борово ма чак проводиха агите да взема от некой си овчар младо яре-кьорпе. Пекоха го на „Метюва каба“… Пече го Метю. Той минаваше за баш чевермеджията в село. Лесничейчето беше манечко, суханавко, със зелена шапка, закичена с пауново перо. Яде каквото яде — неговото ядене беше като за дете, а че седнаха да мислят с агите кого да направят горски. Тоя ли, оня ли — лесничейчето впря очите си в Метя:

— Защо — вика — да не направиме тоя? Хем и чевермета знае да пече!

— Бива — рекоха агите. — Той и без това е куц с едната си нога, та не го бива за оран и копан, нека да запуши баре тая дупка!

Тогава лесничеят рече на Метя:

— На тая гора си ти сайбият отсега! Хубаво я чувай и не давай да се крати!

А че извади една фуражка със зелена препасалка и му я тури на главата. Малка му беше, ама и агите понатиснаха оттук-оттам и му се хвана. Хубава шапка с черна козирчичка, със зелена препасалка и една ситно нагърчена кокарда — жълта. То не беше кокарда, ами какво да ти река — магия! Сбра очите и на мъжко, и на женско, а пък за Метя да не приказвам: смок ако си видял как от старата си кожа се измича — тъй и Метю. Хвърли доламата, метна джупкен, нарами едно адамбойлия шишане, върза на ногите бели навои и да ти кажа, спре и да куца, ей! Почна да си ходи право. Има едни, турят ли фуражка — накървавят и очите. Метю — не! Бистри си останаха очите му, накървавяше ги само от време на време за тия, дето без очи накървавени са не оправят.

— А бре, Сеньо — некому ще викне. — Тия дърва откъде си ги набрал?

— А че от корията, мижу Ахмете, от корията около нашата си нива — мъчи се да го будалосва Сеню.

— Де ги такива шарени във вашата си нива бре? Тия са, бубамоолу, от Усое, кому ще ги ти разправяш, а? Я не си ли знам дървата? Давай сега брадвата, че да ти уври тиквата!

Познаваше дървата, като да ги беше той садил и шарил. Сурово не даваше да се сече, но за къща, когато впреше да се прави или да се подпира, не чакаше ти да се молиш, а идваше сам:

— Айде бре, Сульо — викне, да речем, на Суля, — нема ли тия гнили диреци да ги смениш?

— А че трябва некакъв колай да му се дири — ще рече Сулю.

— Друг колай нема — ще каже Метю, — ами върви там и там, има една наведена от вятъра ела, хем нея да куртулисаш да са не мъчи, хем къщата си да подпреш!

Виж, друго беше с овчарите. Те, хеле пък каракачаните, открай време са навикнали да палят и пържат гората за пасбища, но Метю им дойде дохак и на тех. Накарал бе овчарите да сбират угарките в кратуни, инак заиграваше дипчика на шишането и работата ставаше дебела. Беше метнал един каракачанин в жарта, задето беше запалил гората. Накара го бос, с прегорели пети да се претърчи през пожарището от край до край.

Оттогава никой не посме гора да пали…

И да речеш, много да ходеше — не, ала имаше тертип. Сутрин ще се разстъпи из селото насам-нататък, а че нарами шишането и хване към Чилтепе. Имаше скрито на това място едно маненко топче като кларне, „топ-бозмасъ“ му викаме ние, с него са се бранили бащите ни от хайталъците на Еминаа. Курдиса топчето, загърли го с една кратунка сух барут, затъпче го със стари петали и дрипи, а че го подпали с прахан… Боботливо топче беше. Като каже: „трряу-у-у-у“ — свиваха се елите, а боботенето му се търкаляше от бърчина низ бърчина, от бърчина въз бърчина, докато се изгубеше в некое дере. Тогава Метю се изправи и се провикне:

— Къде бре, хе-е-е-ей, къде на майната ви бре?

Чуе ли му се гласът, овчарите преброяват угарките, козарите свиват настрани от бранищата, а говедарите вкарват говедата в гъстиняка и до вечерта са не показват. Има ли брадвар в гората, ако се е премерил на сурово, оставя го и тръгва да намери сухо.

Вървеше си работата хубаво. Метю си пукаше, хората си ходеха в път. Водата си течеше кротка. Гората ехтеше и растеше. Не щеш ли, взеха, че провъртяха долу шосе, главното шосе! Рекохме си: „Нека! Барем леко ще се върви надолу!“ А пък то, брате, ходело се леко и надолу, ама и нагоре! Дойдоха бирници, джандаре и акцизни, преброиха де що имаше кози, овце и кокошки, а че са емнаха да броят ели и борики! Тебе лъжа, мене истина — броиха! Мазаха с некакви бои, туряха некакви дамги и са изметоха. Едни са изметоха, ала други дойдоха — търговците. Не беха много, едничко беше, ама ни стигна и артиса. Докара балтаджии, бичкиджии, а че ги раздели на две: едните сториха бичкия в дерето, а пък другите са шумнаха в гората да секат дебели дървета за дъски. Командата им уж била само набелязаното да секат, но търговецът рекъл „наред“ и те, брадварите — наред. На голо! Емнаха гората с балтии и с бичкии и докато Метю пукаше горе с топа, ония долу престъргаха бая мегдан.