Николай Хайтов - Диви разкази

Баджо вика:

— Хайде да косим!

— Долу косата! — изкомандвах. — Тая ливадка няма да се окосява! Нека да пият бръмбарите и да благославят Гатю.

Вечерта казвам на председателя:

— Ако искаш, председателю, да разбереш какво е кеф — хайде утре на ливадката.

Нави се той. Отидохме.

— Ето ти, председателю — кеф!

— Добре — кай, — ама да имаше под чучура една дамаджана гъмза, да разглобиме на тая детелина едно чеверме, да захвърчат кокалите на опеченото шиле въз небето, тогава да ти стане ясно какво е кеф! Добре че имам сланина!

Извади сланината, яде и си замина, без нито черешките да види, нито миризмите да усети.

Кокали въз небето да хвърчали…

Оттогава все си ме човърка тая работа с кефа, та веднъж рекох да попитам и Кира:

— Ти, другарю инженер, често ми казваш да си гледам кефа. Какво е кеф?

— Ами какво? Да се наспиш. На кино да идеш. Можеш и белот да чукнеш, ако има с кого. Това е кеф: да не те закача никой за нищо.

— Вятър е — казвам — твоят кеф! Туй кино, дето всяка вечер ти го зяпаш, знаеш ли какво е? Все едно зехтин през стъкло да топиш. Хубаво е онова кино, дето ще си го играя аз… А това — да не те закача никой — то е смърт!

— Естествено е да се пенсионираш и да не те закача никой — казва ми Киро. — Да си почиваш.

— Не е естествено живият човек да го не закачат за нищо. Има ли в природата пенсионирана лисица? Няма! Няма и да има. Чул ли си да има пенсионирани орли? Да насядат край гнездото, а младите да им подават в устата мишки? Орелът, сине, хвърчи, докато изпусне последния си дъх и тогава пада на земята.

И му разправих на Кира какво ми се случи веднаж на „Бялата вода“. Пладнувам с овцете и си дялкам под една борика. Слушам по едно време нещо зафуча. Гледам: орел! Слиза откъм Персенк — надолу, все надолу, профуча над мене и — туп, падна зад бориката. Скочих и го намерих на поляната, разперил ей такива крилища, без рана, без дупка — мъртъв! Умрял, както си хвърчал! „Туй е — казвам, — сине, истината: да умираш, както си хвърчиш!“ А ти си ме затворил тука като в кафез! — И това ми се щеше да му кажа, ала го сдъвчих и глътнах.

Киро ме гледа, гледа, като че ма вижда за първи път.

— Ще те водя — кай — на доктор! Видиш ми се нервен.

— Джиросай ме — казвам — на докторите най-добре, че да си гледаш киното!

Мислех, че ще се досети какво съм му казал, но — не! Думите за него са като цифрите: двете си е две, нулата — нула! Аз пътувам за Широка лъка, той — за Багдад! Къде да се срещнем!

Ето, тая е дебелата бургия, дето ме пробива през нощта. Върти, върти, докато ме хвърли в огън и пот. Рипна тогава да отворя, вятър да ме лъхне, но щом отворя, и гръмне моторизираната пукотевица отдолу: пър-пър-пър, пу-пук-пук, търрр-гъ-ъррр, пър-ррр, пъррр-пър, пър-рр-бу-ум! Прас-ас — праскат мотоциклетите на улицата и те застрелват право в ушите и сърцето. Толчав град бе, наближава милион, с кмет и с една дивизия помощници, как се не намери никой да пропъди тия хиляда, нека са пет хиляди мотоциклета, дето го заглушават и развалят?

Затварям, значи, прозореца и турям главата под чучура! В това намирам сега-засега едно спасение. И в още едно: да си взема очите и да бягам! Пръст ми се иска да подишам, рохкава и топла — жива пръст! Само че с Кира да приказвам, все едно е да говоря на хладилника. Не че е лошо момчето ми — здраво е, работно е и честно, ама, да речеш, не се е мътило в майчин корем, а във варел, та не мирише на човешко мляко, а на бензин! Няма, значи, за какво да си говорим. Само една бележчица ще му напиша:

Кирчо, заминавам си в село. Дърветата, Кирчо, се пресаждат и пренасят, докато са млади. Ти ме доведе в града, насади ме, дето се вика, на стари години, ала коренче си нямам, сине! Корена ми е в село, та отивам да си го намеря, инак ще завехна, ще изсъхна и ще влезна в гроба с отворени очи. Прощавай, сине, и не ме търси!

Аз ще цепя за Широка лъка, а ти… ти карай за Багдад!

Че какво е на сегашно време да си горски? Нема ни фуражка, ни пушка! Тури бялата риза, хлопне се в камиона и припуши въз бърчините. Ходи къде ходи и преди слънце да зайде, пак са върне. Иде–върне са, иде–върне са, а гората — отива и са не връща… Горски, да ти кажа, Метю Деликадиров — Суруту! Метюва каба на Зелени преслоп на негово име е наречена, че там му е било скривалището. Слушайте, че да ви кажа аз за тоя Метя, дето ни беше тука за година-две и цар, и пристав, и аллах!

Немаше в тоя край тогава ни шосе, ни път. Една крива пътека са изнизваше от село въз баира — низ баира — въз баира — низ баира — четири дена, докато стигнеш град и панаир. Ако пък некой рече да дойде — яка му душа! Едно акцизно бе тръгнало за насам да брои овцете, та са бе сринало с добичето си барабар от Орлов камик — долу в дерето.