Николай Хайтов - Диви разкази

— Радиото — вика агронома — не показва!

— Ти слушай твойто радио, аз ще слушам мойто, че да видим кое по-право ще покаже.

Заваля дъжд, стана, значи, каквото рекох, и оттогава всяка сутрин бригадирът идваше мене да пита какво ще е времето и за днеска, и за утре.

Тая вратичка сега ръждясва. Няма кой да я отвори, да чуе какво ще каже, с какво ще се похвали. Бех написал едно писмо на баджанака да провери в ред ли е къщата и на къщата вратата, а той ми написа една бележка:

Здравей, баджанак!

Проверих вратнята и идвам да ти кажа, че е си е на място и е здрава, само че не пее, нито свири, ами със зъбите скърца и квичи като пребито куче. Бригадирът питаше за тебе. И всички тука. Имай го напредвид!

Дадох писъмцето на сина ми да го прочете, белким се сети, че и аз съм някому нужен, не съм пъп, отрезан и в дерето хвърлен, а той знаеш ли какво ми рече:

— Вие, старите, сте като деца: не си гледате рахатлъка, ами все нещо ви скърца и скрибуца.

Ха сега де! Върви, че удисвай майонезата с чесновия лук!

А с него като не можеш да продумаш, с кого? Пък ми се дума, та не мога място да си намеря, а няма с кого. В градината — седнали младежи, карти бият. По-нататък млади се прегръщат и целуват, по-нататък майки с деца — бродират, а такива като мене, по̀ на възраст — няма. На опашки ли се редят, жегата ли ги мори — не мога да ти кажа, ала ги няма! Тук-там ще се намери някой, и то ще се случи банков чиновник или писар — няма как приказката си да срещнеш. Оня ден набарах един запасен подполковник. Аз му говоря, че тая година на лозарите ще им дойде малко нанагорно да пръскат лозята всеки ден или през ден, защото времето кишаво, а той ми разправя за лазара. Лазар имало някакво си там, измислено, дето пробивало всичко.

— Лазара — кай — ще замести артилерията. Рано или късно артилерията ще загине! — И започна да разправя как неговата артилерия през осемнайсета година разбила някакъв си англо-френски полк. Кои гранати как се пръскали и пукали и съжаляваше, че лазара ще убива тихо, като че трепането с гръмотевица е за предпочитане.

Тоя за войната ми говореше, но с други и това не можеш: дай им за илачи да говорят и за болки: кого къде боднало, кой с какво си мажел кръста, какви „лапи“ му заръчал професор Димков, а един от Красно село — Йоги ли, Йорги ли — разправяше как на главата се побивал всяка утрин да му се налива мозъкът с повече кръв. А пък имаше едно суратче — бледо, като че цял живот в главата му не беше капвала капчица кръв. Шията му беше крива, а пък и лявата му вежда от време на време сама си щракаше. Ей такива!… Да ми ги дадат на мене тия Йорги, да им връча по една лопата, че да видиш как се разиграва кръв. Мене като ме заядоха по-оная година ставите на колената — рекох си: „Олеле, боже! Ще се мре!“ Направиха ме на решето с инжекции — боли си и не ще! Гледам веднъж минава баджанакът с една лопата.

— Къде бе, баджанак?

— Дало ми е текезесето една ливада, ще вървя — казва — да я подравня, че да има сено за овцете. Хайде с мене!

Куцук-куцук — отидох с него. Подравнявахме ливадата, сякохме храсти и до вечерта всичко мина и замина, като че някой с ръчица махна тая болка и я зарови в земята. Казах тогава на председателя и на мене една ливадка да дадат, че стави имам още много, ако потрябва, да има с какво да ги лекувам.

— Гледай си кефа — казва председателят. — За какво ти е ливадка?

— Дай ми ливадката — викам му, — а пък аз сетне ще ти кажа какво е кеф.

Той уважението ми го има, че текезесето аз съм го правил, и ми даде ливадка, ама знаеш ли къде? На кучето под опашката, в пущинаците. Било някога ливадка, зарязали я, а дивите храсти рипнали въз нея, та я запушили и задушили. Не се познава, че е стъпвал крак. Аз съм, да ти кажа, повече лозар, но и тука не се изложих. Най-напред ликвидирах храстите. Дребните как да е — резах и хвърлях, очистих ги, но дрян имаше един, корени зашибал в земята ей такива — нито шава, нито мърда. Клатих го с дървото, не пада. Подкопах го, ама той жилав, келешът му с келеш, държи се и не ще да се отмести. Пресякох всичките му корени, един само остана и пак не ще да излиза! Една неделя се борих с него като с дивак, секох и копах, пъшках и се пених, докато най-сетне го тръшнах на земята и ливадката отдъхна. Подравних я сетне с греблото, оградих я с мертеци, засадих на мястото на дряна една черешка, боднах и круша, и слива — да се намира, пренесох от плевнята детелиново семе, та я засадих, напоих я и я оставих да се развива.

На Костадиновден отиваме с баджанака да косим и какво да видим: цъфнали ония детелини, нашарени с мак, зачервили се ония ми ти череши, бръмнали ония благи миризми, та събрали всичко в гората, дето е крилато, мед да пие!