Николай Хайтов - Диви разкази

Кукуригаха петлите, пяха и се надпяваха, докато усетих, че се е вече разсъмнало. Махнах завивката и първото нещо, което забелязах, беше, че от полицата съдовете са наистина сметени до крак! Понадигнах се от кревата и другото нещо, дето се изпречи пред очите ми, беше един куп, ей такова купище с жито. Прозорецът напълно здрав, с пирони закован, вратата — залостена, а купището стигнало до височината на кревата и дори масата засипана до половината. Ровнах — жито! Наистина жито. Светло беше, виждаше се всичко ясно.

Станах криво-ляво от кревата и тогава зад купа с жито видях — какво мислиш? — клекнало до разсипаното бакърче с мляко едно сиво, живо нещо, като куче, яло мляко, облизва си муцуната и ме зяпа в очите. Една ли, две ли минути съм го гледал, без да разбера какво е, докато познах, че е борсук, язовец, опустял и язовецът! — клекнал, гледа ме и се облизва, с бели мустаки от млякото — то е събаряло саханите и се е клатило на стола! Дойде ми изведнъж ядът, побарах дървото, дето бях подпънал вратата, и замахнах да го трепя, ала то, като че разбра какво му се пече, шмугна се покрай масата и отиде под кревата. Подирих го под кревата, ала видях само опашчицата му как се хлузна през една дупка на стената и се не видя — нито язовец, нито борсук. Хукнах навънка със сопата, но на вратата ме срещна ходжата, захилен и подранил, с драно ягне в едната си ръка, а в другата — с бъкел.

— Къде с тая сопа?

— Един борсук… Ще го претрепя!

— Афедерсън! — дръпна ме ходжата. — Недей! Това — казва — е сайбият на мечета бе, господин старши, стопанинът… То си — казва — идва всяка вечер през дупката като вкъщи… Колкото е моя — казва, — толкова е къщата и негова. Аз всяка вечер му слагам мляко да си лочи и гледай каква съм беля направил, да не ти кажа аз на тебе да му туриш паницата, че да си вземе то храната, а пък ти да се не плашиш!

… Идваше ми да извъртя дървото и да хлопна по главата ходжата, но се сдържах.

— Язовецът — казвам — добре, сайбия, ами това купище с жито откъде дойде — разтварям вратата и му соча купа с ръжта.

— Вай, вай, вай! — завайка се ходжата. — А че как е станала тая работа?

— Ти ми кажи — викам му — как? Ти и борсукът сте сайбии на тоя опустял мечет. Кажи ми ти!

Ровна ходжата в ръжта:

— Ами че това е мойта ръж! Смесена с пшеница… Ето и зърната на пшеницата!

— Къде ти е ръжта?

— На тавана!

Погледнах нагоре: таванът беше от дъски, цепени чамови дъски, опръскани с вар, а по средата нейде зееше малка дупка, прясна дупка, колкото да си напъхаш малкия пръст. И тогава чак разбрах, че когато съм стрелял с наганта, единият куршум го е пробил и ходжовата ръж изтекла в одаята като вода…

Шупуркането, дето ме влуди.

Отмина всичко и тогава се усетих толкоз отмалял, че като седнах край реката под върбите, два ли, три ли часа не се поместих. Започна да ми се повдига, устата ми засъхнали, горчат, долната ми устна се нацепи и започна да се лее кръв като от рана. Уплаши се ходжата да не умра, плакна ме със студена вода, дава ми пелин да пия, бая ми на въглен, докато се горе-долу съвзех, но около месец и половина се усещах като че съм прекарал най-тежката болест. По едно време бълнувах и насън приказвах и вече мислех, че полудявам, но, слава богу, всичко мина замина и остана само едно — петлите. Петелът е за мене господ. Затова ги държа по десет и не давам никой да ги пипне. Чини ми се, че ако няма петли да кукуригат и тъмнината да изринат — няма да дойде зазоряването никога! Много пъти са ме питали комшиите:

— За какво са ти петли?

— Зарад песните. Хубаво кукуригат. Не разбирате ли какво сладко нещо е петлювото кукуригане? Славеят не прави пет пари!

— Че какво пък хубаво има в кукуригането на петлите? — чудят се комшиите.

— Духал ли ви е в очите на вас умрял помак? Не ви е духал! Вървете — казвам — да ви духне в Каракуз, а че тогава се върнете да си приказваме за петлювото кукуригане. Защото, за да може една работа да се разбере, трябва да си я видял и отпред, ама и отзад!

Ето, да речем, с братовчеда: кисел човек и винаги намусен, а го гледам оня ден — захилил се, засмял се, чейнето му се чак разчекнало.

— Да не си — казвам — спечелил на лотария?

— Никаква лотария! Радвам се — на свободата. Бих се с риболовния, държаха ме пет-шест дена в участъка под ключ и сега вече зная какво сладко нещо е да си развързан и да ходиш — слава тебе, господи, — където си щеш!

… Барал, значи, братовчедът, барал насам-нататък, докато набарал най-сетне в коя подмола се намира голямата риба!