Николай Хайтов - Диви разкази

На мене бяха вадили нож Бурунсуза от Карамушица и Крив Салих. Призна ми сетне Кривото. „Ако се беше — кай — обърнал да бягаш, нанизал та бях с ножа, че от трийсет крачки мога — вика — чамова талпа да пробия! Ала ти — казва — не се уплаши и това те спаси.“

При такива хора гора да пазиш не беше лесно, още повече те имаха кураж от Али Бекира — българин, ала мохамеданин от драмските села. Минаваше границата, хващаше мулета от нашенско и ги продаваше в Гръцко. Водеше трима с него. Пребили бяха един акцизен заради коня и един овчар, че беше им отказал чеверме да им пече, и оттогава на сербезлиите все името на Али Бекира им беше в устата; с него лягаха и ставаха, с него плашеха и се заканваха. Мене, да ти кажа, не ме стряскаше Али Бекир, ала си мислех друго: в такова време можеш да чукнеш и горския, и полския, и когото си искаш, и всичко да мине върху разбойника.

Конят ми силен — по пладнина бях на „Студената чешма“. Оттам пътят се навива надолу и слиза, слиза — де през храсталаци и сливаци, де през камъни и канари, докато се стигне в Каракуз.

Каракуз не беше село, а няколко дребни махали, пръснати по съседните баири. До реката, настрани от махалите, селяните си бяха направили дървена джамия с мечет, където идваха петъчно време да се кланят. Нямаше ни кмет, ни бирник. Само един наместник в най-близката махала, но заминал и той на харман и аз — ща не ща — отидох в мечета при ходжата.

Заварих го — свалил си чалмата да го не пече, събул си папуците, седи на хладовина под върбите и кърпи някакъв самар. Ни млад, ни стар, брадата му с ножица подкастрена, възрастта му не може да се разбере. „Хош гелдин!“ — „Хош булдук!“ — посреща ме той, покани ме да седна, даде на коня ми сенце, а пък аз издалече го позапитах за горския не го ли е виждал.

— Аз съм — вика ми ходжата — от десетина-петнайсет дена харманджия и никого не съм виждал. Днес съм тука, че имам погребение.

Умрял някакъв си Метко от съседната махала.

— А ти по какво насам?

Казах му, че съм в обиколка.

— Разгеле — казва ходжата, — имал си късмет, че ме завари, да те наредя в мечета да преспиш, а пък утре, като се разсъмне — върви, накъдето искаш!

Мечетът ми се видя схлупено такова едно, мазано с кал, като сайвант, с една широка стая за училище и друга стая, по-малка — за ходжата. В тая одаица имаше върху две дървета наредени дъски за креват, застлан с халища, и отгоре им — пърчови кожи, една върху друга, можеше да има пет или шест. Имаше стол, маса и мангал. Беше преметено, чисто, по стените нямаше размазани дървеници; за една вечер преспокойно можеше да се преспи. Показа ми ходжата как вратата се залоства, с кое халище да се завия и какво да си подложа, а след това извади си часовника от пояса, един часовник като солница с чифтелии капаци, погледна в него и хукна към минарето да вика… Вика каквото вика, пя каквото пя, техни си молитви някакви — а че накрая се обърна към най-близката махалица и ревна:

— Е-е-ей, Расиме-е-е, каурин има тука! Донеси му некву за едене!

Докато викаше ходжата, зададе се и погребението — все мъже! Носеха умрелия, завит в черга, а един стар, брадат вървеше най-отзад и от време на време се провикваше: „Холла, холла! Холла, холла!“ (Аллах, аллах! Аллах, аллах!)

Влезнаха в джамията с ходжата, а пък аз спънах коня да пасе. По едно време чувам — топурка се: тичат из гробището хора, бягат кому накъдето очите видят, с ръце, турени на вратовете, бягат и се не обръщат, като че ги е подгонила смъртта. Като видях, че и ходжата с тях, досетих се, че са ми казвали за тоя калпав обичай: щом се погребва мохамеданин и хлопне първата лопата пръст, всички да бягат и да се не обръщат.

Като се оправи ходжата с погребението, отби се при мене да ми каже „сбогом“. Показа ми на кой баир е неговата махала и тръгна.

— Тая вечер — казва — аз ще пратя наш човек да потърси в гората горския, а ти си лягай и спокойно спи. Утре рано ще се върна и ще донеса парен качамак!

Отиде си ходжата и след малко се зададе от махалата един помак с брада на фъндъци, с бакърче в ръката и торба. Разбрах, че той е Расим, дето го извика ходжата. Сложи яденето и тръгна да си върви.

— Седни малко — викам. — Как се казваш?

А той мучи — езикът му отрязан. Беше ми в ума на другия ден да попитам ходжата кой и за какво му е отрязал езика, но до другия ден такива работи се случиха, че аз моя си глътнах, дето се вика, и забравих да попитам за езика на Расима.

Отиде си немият и останах сам. Махалите се виждат, ала и най-близката от тях е с карабина ако стреляш — горе-долу на куршум. А пък и хора нито минаха, нито се видяха, приказка с някого да си прикажеш, по една цигара да подпалиш.