Николай Хайтов - Диви разкази

Отговарях им:

— Такава я пращат.

Фотографът, като видя как народът се налива, залости апарата до сергията и започна да фотографира мераклиите до свети Георги с халба в ръката. Мераклиите фотографираше само с халба, а на по-мераклиите слагаше на главите им по една жълта каска, пожарникарска.

Казах на Вангелакито да ми помага. Той даваше кебапчетата, аз — бирата, и до пладнина изсушихме бирата до капка. Напълних чекмеджето с пари. Викам на Вангелакито:

— Абе ти какво се будалкаш, та рисуваш тия светци? Не виждаш ли, че и светците нещо взеха да не минават? Защо не станем ортаци, ти да печеш кебапчетата, а пък аз да точа бирата?

— Бива! — казва Вангелакито. — В тоя град и без туй няма човек от икони и картини да разбира, щом си ме харесал за кебапчетата — моля! Аз съм на това отгоре и ваятел — ще ги правя, както трябва!

Купихме едно биволче от Избегли, направихме го на кайма. Вангелакито с дълги пръсти правеше едни кебапчета като вретенца. Доставих десет бурета бира и започнах един алъш-вериш — „Бакиш“ можеше да ми завиди. Работата се разви. Парите заваляха като дъжд. Събираха се вечер по една торба, никому се не ще да ги брои.

— Брой ги ти! — дава ми ги Вангелакито. — Че съм много уморен.

— Ти! Ти! — бутам му ги в ръцете. — Аз съм капнал.

Най-сетне споразумяхме се една вечер да ги брои той, другата вечер — аз.

Окуражен от печалбиците, купих на жената копринен плат за фуста и казах да си го ушие при най-скъпата шивачка в града. Жената показала плата на майка си и се похвалила къде щяла да си го шие. Майка й се втрещила:

— Мари ти имаш ли акъл, мари! Кебапчийска жена по шивачки да си носи роклите? Мъжът ти едвам събира за хляб и шарлаган, а ти салтанати ще продаваш, като да си у хаджи Фаницата.

На другия ден попитах жената защо не е с новата си рокля.

— Аз не съм я шила — казва.

И ми разправи, че майка й не дала и какво рекла.

— Ще кажеш на майка си утре вечер да не си ляга. Да ме почака!

На другата вечер събрах парите в торбата — неброени, — метнах я на рамото и право вкъщи. Жената и майка й ме чакат. Викам на жената:

— Постилай чергата!

Постла жената чергата, а пък аз изтърсих върху нея торбата с парите. Дръннаха парите, разпиляха се, взе й се ума и на мойта баба.

— Хайде — викам — сега, бабо, межия да направим, парита да преброиме! Ти, казвам, брой само шестаците, Минка да брои петаците, а пък аз ще сортирам книжните пари!

Глътна си езика баба. Три пъти очите си разтърка, да не сънува, а че се хвана да брои. Броихме, каквото броихме, като преброихме всичко — загребах с двете шепи каймета и ги тръснах в скута на жената.

— На̀ ти, жена! Туй е — казвам — за шивачката, а пък туй, бабо, е за тебе, че да запомниш кога светът си е събувал потурите.

И Алито не забравих. Плащах му надница да ми трака машата, че той ми отвори очите къде е на прасето гъделът и ме отърва от „Бакиш“.

Алито много хубаво тракаше машата. Шията му беше крива, а чалмата — на парцали, но каквото хванеше — работеше го с мерак. Само дето не можеше хубаво да каже „ледена“, ами все викаше:

— Иледена, иледена… Иледена-а-а!

Викна ме лесничеят веднаж, затвори хубаво вратата и ми рече:

— Порязов, има — кай — за тебе една поверителна задача: горският в Каракуз е, изглежда, мъртъв! От петнайсет дни никой не го е виждал да се мярка из района, нито пък в общината се е обаждал. Нареждам ти като на старши да заминеш за Каракуз и лично да провериш нашият човек жив ли е, или е мъртъв!

— Слушам!

— Вземи си оръжие, патрони и — умната! Районът е граничен, населението е помашко, а на това отгоре, както е известно, появила се е пак четицата на Али Бекир, тъй че очите си трябва да отваряш на чекрък!

— Слушам, господин лесничей!

Викаше се тогава „господин“, а не „другарю“.

Събрах в раницата сухоежбина за три-четири дена, метнах се на коня и тръгнах. Пушка със себе си не взех, пушката се вижда, бие на очи, но заредих наганта — имах нагант барабанлия, с шест патрона, на сто и двайсет крачки пробиваше буково листо.

Пътят за Каракуз е седем часа, но по преките пътеки го взимах и за пет, с всичкото му зазяпване, спиране по чешмите и тъй нататък. Едър е балканът там, дива бе гората — с ей такива дебели дървета и скали, пълни с орли, имаше в какво да се зазяпаш, ала на мене акълът ми беше все в тоя нашия горски — дали беше наистина пречукан, или друго се беше случило с него.

Докато се качвах с коня по стръмнините — все ми се въртеше из главата: какво ли може да се е случило?! Макар че с един горски можеше да се случи какво ли не. На него това му е работата — да пази баира да не се сече, пашата да не се пасе и току-виж светнал го някой с нож или куршум. Тъй бяха направили преди години с горския от Средока. Хванал кози в сеченака, отвързал на еркичите звънците, а козарите как да си вземат звънците, как (те пък за такива звънци мрат) — изпреварили го, пречукали го с една-две сопи — затрили го. Заради два ръждясали звънци!