Николай Хайтов - Диви разкази

И не разбрах защо хората се нахвърлиха на обувките. По-хубави ли беха? Не! Къде може да се сравняват обувките с папуците! Да беха по-евтини от папуците — не! Беха дори по-скъпи и пак надвиха тия пущини обувки на папуците. Отначало дойде един обущар, не зная отде си, сетне се присоса още един, та станаха двама. Нямаха ни чаршия, ни гилдия, но всички се юрнаха към тях и нашите чукове взеха да ръждясват.

Събрахме се старите и младите майстори да се сприкажем какво да правим. Ние, младите, наежени — искахме да хвърлим двамата обущари в реката, да ги сплашим и да бягат. Старите не даваха. Особено един — Алито, Алито се казваше, адам-акъллия, белобрад, с крива шия — той беше много против да се хвърлят в реката обущарите и викаше:

— Не е работата, майсторчета, в папуците и в обувките, а в света! Ако светът е започнал да си събува папуците — няма кой да го отбие, нито да го спре. Събува ли си, кай, потурите, той ще си събуе и папуците! Не се закачайте с обущарите, ами който е по-млад, да зарязва папуците и да се хваща за обувките!

Рипнаха въз Алито, дигна се гюрултия, насмалко него да хвърлят в реката. Казаха му, че е подкупен, изкуфял и какво ли не. Накрая младите каквото си искаха, това решиха: отбрахме се петима с моралицки папуци и ками, уловихме през нощта завалиите обущари и ги метнахме в реката. Сетне отидохме в кръчмата на Жълта Петра, хванахме една латерна, заръчахме си червено вино и се почна една веселба: песни се пяха, вино се ля, чаши със зъби се трошиха до призори. Никой и не е помислил, че това ще е последната ни кундураджийска веселба. Тъкмо да си ходим, и забиха черковните камбани на пожар. Излязохме да видим какво е, що е и отрезняхме изведнъж: гореше кундураджийската чаршия. Бре бакъри с вода, бре мокри черги, бре тулумбаджиите с маркучите, но може ли с три никакви бъчонки да се изгаси една стара, хубаво изсъхнала чаршия, заплакала за огън и пожар? Дуварите падат, покривите сами се хвърлят в огъня, а папуците пискат като живи в жарта!

Случиха се арнаути хора тия обущари: ние ги хвърлихме в реката, те пък ни дадоха огъня — станахме танто за танто. Търсихме ги да ги трепем, но те изчезнаха от градчето и се не видяха.

След пожара повечето кундураджии се пръснаха и зарязаха занаята. Други неколцина си намериха нови дюкянчета, а пък аз — речи го едничък — останах без дюкян и без пари. Ходих тука, ходих там, отникъде никаква надежда. Най-сетне срещна ме Кольо Пъпката, касапинът:

— Ти, Коста, доколкото разбрах, си още без дюкян.

— Така е — казвам.

— Щом е така — казва ми Кольо — аз ще ти дам без пари моята касапничка при едно условие: да извадиш позволение от кмета да си окачвам месото вънка на плочника, на ченгелите, както си беше. Ако това стане, само вечер ще ми трябва дюкянчето. През деня ти можеш да си чукаш вътре папуците.

Хванах тая сламка и с двете си ръце и се изтърсвам на кмета:

— Ти майка, ти баща! Метани ще ти правя и каниски ще ти нося като на кум, ако позволиш на Пъпката да излезе на ченгел, а пък аз да влезна в дюкяна! Изгорял съм, трябва да ми се помогне!

Кметът се опъна:

— Как ще вадя на ченгел Пъпката, като има от ветеринарните заповед — ченгели на плочника да се не явяват? Пусна ли Пъпката, всички ще се юрнат и хигиената пропада.

Молих се, братих, обещах лозето му да копая летно време и кметът най-сетне се съгласи:

— Добре — казва, — но ако съгласиш и Таратора.

Таратора беше властник, депутат и тъй нататък.

Отидох при него:

— Тъй и тъй.

Той каза:

— Не! Не и не!

Хелем напипах слабото му място.

— Нали — казвам — скоро ще бъдат изборите! Нашата рода е повече от четирисет и пет човека, отделно лелините и калековите. Мога да ти ги доведа накуп, петдесет-шейсет глави да подпрат депутатската ти банка! Мога и с байрака на партията ти през чаршията да ги прекарам, ако ти на мене свършиш тая, тая нищо работица, дето те моля — за ченгела на Пъпката!

Склони.

През нощта Пъпката заби дирека на плочника, закова ченгела на дирека и окачи месото, а на другия ден всички ченгели бяха пак на старото си място. Ветеринарният не посмя да сече диреците и касапската чаршия пак излезе на открито.

Взех пари назаем, купих нова машина „Сингер“, нови калъпи, гьонове, мешин и подкарах занаята. Направих папуци всякакви: моралицки, еминии, салджицки, тулумбаджицки, черни, бели, червени, едновърхи и с два върха, с фатало и без фатало, и ги навързах на шарени вързаници пред дюкянчето, та кой как мине — забляваше се да гледа… Едни гледаха, други купуваха и работата май потегли. Годеница имах отпреди пожара, дойде ми кураж — ожених се. Взехме гола стая на кирия, с две столчета и една софрица, но нали чукът ми беше в ръката — надах се да спечеля и за къща, и за маса, че и за тюфлеци да артиса. Но не щеш ли — дойде „Баки-иш“!