Николай Хайтов - Диви разкази

— Няма ли да варим куркмач?

— Няма да варим! Ще спим!

Подредихме овцете и легнахме. В колибата ми се стори много задушно, та легнахме навън, дето се вика, под небето… Ама и небето беше тая вечер — джа-ам! Ококорили се едни звездици, като че в роса окъпани, едни плахо-плахо попримигват, други — сериозни, светят и не шават, ровят в очите ти и питат:

— Как е, чичо Каньо, как е?

— Ами добре е…

— Добре, добре, ала можеше да е къде-е по-добре! Я си помисли!

— Стига съм мислил! Ще спя!

— Ще спиш, ама не можеш! — реже ме право в очите най-високата и ясна звезда — че ти е червива съвестта-а! Женен си четиридесет години, а я кажи едно хоро изигра ли на жена си? Изигра ли? Посегна ли да я погалиш поне веднъж? Да й пошепнеш в ухото една любовна дума, както си пошепнаха овцата и коча?

— Мерко!… Дай ми кибрита — казвам. — Ще запаля огън. Не ми се спи!

— Чудно нещо — казва Мерко, — и на мене не ми се спи!

— А на тебе какво ти е?

— Абе кораво ми е — кай, — повече сено май че трябваше да си подложа!

— Сложи — казвам, — сложи! Една купа да подложиш, коравото ще си остане пак кораво, че това кораво, дето те гложди, не е отвън, а е от вътре! Познах ли, или не познах?

Утрая се Мерко, нищо не рече, ала стана. Разпалихме огън, захвърчаха искри, скриха се звездите, останахме ние двамата с него лице в лице.

— Тука ми е — казва — тежко, вътре!

— Да не е, дето те блъсна коча?

— Блъсна ме ти! С ония думи! Блъсна ме, та още не мога да дойда на себе си.

Юмерът, завлеканинът, толкова думи да издума наведнъж, ще рече, блъскането трябва да е било яко.

— Ти — казвам — да не си чул одеве какво ми рекоха звездите?

— Не съм чул звездите, но слушам — дере се тука някакво щурче: „щууур, щууур, щу-ур!…“ Ей това слушам от одеве и си мисля: „Де пък ме е разбрало и щурчето? Откъде?“

— Ами звездите — казвам — откъде са ме разбрали, та ми наговориха одеве такива думи? — И му ги казвам дума по дума, а Юмерът се блещи.

— Махни, махни, не е за дума!

— Кажи какво не е за дума? Кажи го да ти олекне! Тука поне няма кой да чуе. Ей ги, скриха се звездите, млъкна и щурчето, няма да ти пречи.

— Аз — почна да разправя Мерко, — аз, чичо Каньо, съм толкова, казва, мръсен, че да стопиш всичките овце на лой и лойта на сапун да направиш — няма да можеш всичката мръсотия от мене да измиеш! Аз, казва, като съм се напивал и жената не рачи с мене да лежи — връзвал съм я, казва, за кревата с въже!

— И аз съм го правил, не въздишай толко издебело, само че аз на мойта съм надвивал и без въже!

— Запуши я — казва. — Спри, че може нещо диво да ни чуе, та ще ни разнесе по цялата гора!

Гряхме се на огъня, мълчахме, по едно време Юмера отново го припали:

— Думай — казва, — не мълчи!

— Мойта е свършена, какво да приказвам? Мене само разкаянието ми остава, но ти си, казвам, още на трийсет и три! Гледай коча, прави каквото прави той, и ще видиш какво ще стане!

— Добре де — казва Юмера, — трябва ли хоро да играя? Макар че сме братя по кръв, аз съм, първо на първо, мохамеданин, орталъка ще се смее, че играя!

— Абе — казвам — комшу, ти будала ли си, или на будала се правиш? Първо на първо, ти хорото няма да го заиграеш на мегдана да те гледа орталъка, ще си го играеш у дома! Ще танцуваш! Няма да хлопаш и тропаш. Надуваш грамофона, ловиш жената и… карай! Ти целуваш ли жена си?

— Аз — казва, — право да ти кажа, скърцам със зъбите, та съм нямал време.

— Нямал си време! Да взема, че да те поливам с тоягата, да те поливам и да не ти казвам за какво… Такава кротка женица имаш и със зъби да й скърцаш! Да й се зъбиш като вълк! Ами тя какво прави, когато ти скърцаш?

— Закачулва се през лицето, трепери като листо и мълчи.

— Запуши я — казвам. — Спри!

Замълчахме. Зарови Мерко с тоягата в жарта и погледът си вече не повдигна. И въздиша! От време на време като въздъхне, издухва пепелта като с мех. Дожаля ми за Юмера, а че го подхванах:

— Да съм аз на твое място и на твоите години, че да видиш какво става! Ще се върна в село, ще мина през кръчмата, ще мушна в пояса две шишета гъмза и ще се върна в къщи за вечеря. „Давай, жено, ще й кажа, да поядеме, а че да се чукнеме по чашка за твоя хубост и за твое здраве!“ Ще й помогна след това да раздигнем софрата. „Заповядай, мила жено, да полегнеш, сърчицето ти малко да стопля!“ Женско сърце лесно се топли. Не ти трябва огън и пламък, не ти трябва борина, всичко става от лесно по-лесно, иска се хубава дума само да й пошепнеш в ухото, както кочът го направи с овцата. Аз от овнешки езици не разбирам, но зная какво й рече: „Сърце мое, рече, хубава си, драга ми си, много те обичам!“ Косата й малко ще погалиш — ти видя ли как кочът среса козината на овцата? Погалваш я с ръка — кочът нямаше ръка, а ти я имаш! Разбра ли?