Николай Хайтов - Диви разкази

Сепна се тогава жената и — втаса. Венчаха ги…

Питам: „Сетне, аго Шебане, какво стана?“

… Сетне се водиха два месеца и кусур да имаше, повече не беше. Веднъж тя вика на мойта жена: „Яла, анайко, да ма изведеш да сея царевица в градината, да ми покажеш, че я не зная как се сее царевицата.“ Мъжът й я пусна (дотогава не беше я пущал) и отидоха с моята жена да й покаже как се сее царевицата. Отидоха, жената се върна, оная, настанката, са не върна — откачила през реката и право в селото си отишла.

Сетне ми проводи хабер да отида да говорим. Отидох и ми рече: „Разведи ма с оня лигльо, ще ти дам каквото щеш.“ Питам я: „Какво ще ми дадеш?“ „Ще ти дам две лири, ще ти дам и шаяк за три чифта навои, една фаша за цървули…“ Е, тъй ми рече. „Щом е тъй, смятай работата за опечена.“

Върнах се тогава в Дьовлен и награбих комшията. „Що я не зарежеш — викам му, — това жена няма да ти е, та каквото и да правиш. Трябва, ако искаш да ти е жена, пак да я крадеме, както сме я крали.“ „Дума да не става — уплаши се той, — такова нещо не повтарям, та ако ще би да си остана без жена през цял живот.“ „Щом е тъй — остави я, пък ще ти откраднем друга, по-кротка, живот да живееш!“

— Колко ще ми искаш тоя път?

— На трима по сто — триста, двеста за пиене, та всичко петстотин.

— Дадено — вика. — Върви кажи на оная, бесната, че я не ща!

— Няма какво да й казвам, ще дойдеш с мене да отидем в Настан да ви разостави ходжата, че да си гледаш кефа!

Отидохме в Настан, разведохме го, сетне му взехме друга една, крадохме я, ама не такава кражба, каквато бе първата: като я побарахме за плитките, и втаса…

Пък оная ми си даде двете лири и всичко там, каквото беше казала…

Много жени съм влачил, ама тая, агов, се окачи на сърцето ми, ербап жена, където и да я побараш — жена и артисва!

… Още я помня и съжалявам. Ама нали ти казах: едно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто — да го направиш.

Седя си оня ден на двора, пека си кълката на слънце и гледам — минава по пътя Юмера, на Расимчето зетя, в текезесето дето е овчар.

— Здрасти! — казва и си клати главата.

— Здрасти, здрасти! Но защо си въртиш главата?

— Въртя я, че ние горе на кошарите се чудим помагачи откъде да намерим — като да има как от кал да ги направим, — а ти тука дремеш ли, дремеш. Ела с мене да помагаш, че имам зор, хем надница ще ти платя, хем ще видиш как се прави изкуствено опсеменяване.

— Какво опсеменявате? Пшеницата или ръжта?

— Абе каква ти пшеница! Овцете опсеменяваме!

Опсеменявали овцете! Нова мода шантиклер!

— Абе Юмере, нямате ли — казвам — кочове, та вие ще опсеменявате овцете?

— И има — кай, — и няма. Ела да видиш! Всяка вечер ще ти варя куркмач.

Откакто си бях навехнал крака, в гората не бях излизал, та ми се беше бая затъжило, а и времето хубаво: едно спокойничко слънце пекнало — защо пък, рекох си, да не отида с Юмера на къшлата, че да се разшавам и разгледам? Викам на бабата:

— Давай ямурлука! Слагай хляба в торбата!

Засмяха се на Юмера и потурите, че дружина ще си има, грабна ми и ямурлука, и торбата, насмалко и мене да нарами! Бабата се понамръщи, но като й казах, че гъби ще й набера, благослови ме.

Леви-десни — стигнахме на Криво бърдо, дето са кошарите. Ама то асъл криво, криво-закривено, та хем завет и припек, хем всичко наоколо се вижда. Бре, че много се вижда, бре-е-е! Вижда се Перелиица насреща, обраснала с тъмни ели, като че ли забулена с фередже; по-наляво — Карлък, белоглав, не му стигнало купището със земя под него, ами се ровнал в небето, като че търси майка си и баща си, а до него — връх до връх: зелени, жълтозелени, едни като кучешки зъби подострени, други заоблени, да се не нагледаш на балкан!

Юмера ми вика:

— Не се зазяпвай, чичо Каньо, ами да поработим, докато е видело, че ей сегичка ще се мръкне.

Отидохме в бараката. Вътре — стая като стая, с дюшеме, прозорче и с печка в едното й кюше, а в другото — намърдало се едно ей такова кочище рунтаво, гледа ме с накървавени очета и наведена шия, сякаш ей сегичка ще се хвърли да ме хакне с накеркелените си рога.

— Юмере — казвам, — внимавай!

— Не се бой — каза ми Юмера — Той се е наежил, че от завчера не е виждал ни овца, ни ягне, но сега като му дадеме, кай, овца ще поомекне и няма да се ежи. Докарай една овца отвън, само че гледай бяла да е, той на черни много не налита… Той е руски меринос, там, изглежда, е навикнал повече на руси…

Дотътрих аз отвън една овца, а кочът, като ме видя, вдигна шията си изведнъж, прекрачи крачка, изпръхтя и се закова на място.