Николай Хайтов - Диви разкази

— Бе ти кьорав ли си, мамицата ти, къде са ти очите?

Нейсе, ровнахме насам-натам и я хванахме в едни габри: легнало, закачулило се — лежи и си мълчи. Рипнахме връз нея, рипна и тя и взе да се бори. Ние четирима, тя една и баз-бая ни развъртя. Но я хванахме за плитките и — клекна. Заведохме я на нивата при брат й, а пък той ни се моли:

— Пуснете ме да си вървя! Пуснете ме, че ми е лошо, не ме оставяйте тука да умирам на тая борика!

И ние взехме, че го пуснахме. Съжалихме го. Че като рече тоя мъж: дръжте ма, ноги, ако си вятър — стигни го. Забрави и орало, и сестра, и всичко. Резна се в дерето и се загуби.

— Хайде — викам на невестата, — хайде сега, чоджум, да вървиш с нас да те направим ей на тоя апапин жена.

— На тоя ли, дето не си е още обрисал лигите! Птю-ю-ю! — И плю въз него. — Никогаш няма, кай, да стана негова жена!

Нахвърлихме се пак въз нея и я завлякохме нагоре въз баира, но тя не иска да върви. Имаше ситни плитки — половината й ги отмъкнахме, но тя се дърпа и не ще. Най-сетне я нарамихме кой за крак, кой за ръка — и я отнесохме в Джинджов азмак, тъй — наръки, наноги. Я бех краднало и други жени, ама такова женище не бех виждало: хем силно, хем инатин, развито и на кокал, и на снага, да не приказваме за ей тука, за отпред: такова нещо, агов, бесно, та буйно, да се не нагледаш и настискаш.

От гората възвихме към Грохотно. Очаквах брата й, като си отиде, да ни подгони и с други хора, та вместо по пътя за Дьовлен, ударихме през гората. Спряхме да я носим. Уморихме се. Взехме да я влачим, та шалварите й станаха като листница. По едно време младоженикът вика:

— Да я пуснем бе! Това е звяр, а не жена!

— Дръж я, верицата ти! Искаш да я оставим, за да се каже сетне, че ни е надвила?

И пак надолу, надолу, та до Грохотненската река. Трябваше да минем реката, та сетне да възвием през Хамам бунар за Дьовлен. Да я минем, ама как? Реката придошла, буйна, та мътна — ври! Има мост, ама чак в селото, не е като за нас. Щем не щем, трябваше да я бъркаме. Ония помагачи, двамата, не се съгласиха с нас и се върнаха — видя им се реката страшна. Жената и тя се тегли, и тя не ще сама да бърка в реката. Рекох тогава на младоженика:

— Хвърляй я на гръб!

Хубаво, ама тя висока, а пък той едвам до шията й стига, как да я „хвърли“? Викам му тогава:

— Клекни бе, клекни да те яхне!

Клекна той, ама тя пък не ще. Помъчих се да я бутна върху него, ама с една ръка — не мога. Вковала ногите — не мърда! Взех тогава ножа и го впрях на гърдите й.

— Ей сегинка — викам — ще ти смукна кръвчицата! — Я понатискам ножа, тя се понавива, я впирам, тя се понавива, докато легна на гърба на младоженеца и той я понесе към водата. Нямаше как — улови го за врата.

— Цепи! — викам му на оня. — И се не обръщай, аз ще я държа за краката!

Повървя оня, повървя и току се резна в някаква си дупка и се изгуби в мътнинето. С него — и жената. Чорапите й само ми останаха в ръката. „Брех! Отиде — викам си — хубавата невестица!“ Жулнах се тогава във водата. Я съм дългач и плавам, водата ма не плаши, ама тая вода не е като вода, а мешано с камънак и дърво — страхотия. Едно се впряло в корема ти, друго та ударило в рамото, трето в ребрата та престъргало — себе си ли, другите ли да спасяваш? Хайде, с две ръце да бях, ами то с една! С една — с една: улових жената за ногата — със зъбите, не с ръка — с ръката хванах някакъв корен и по него — на брега. Два часа дума не можем да продумаме, сини посинели — занемели! И тая работа на месечина става. Бъхтането с брата стана по пладнина, гоненето из гората, хващането на жената — докато да зайде слънце, а по месечина другото.

Седяхме каквото седяхме.

— Ставайте — казвам — да вървим!

Пък жената вика:

— Оттук нагоре не отивам! По-добре удавете ме в реката!

Започвам с хубавко:

— Хайде мари, Емине, недей се впира! Хайде, докато те молим с хубаво!

— Не, та не! Имам, кай, брат разбойник в Драма, той с лири ще те накичи, ако му заръчам, пусни ме, за тоя не ща да се оженя, пусни ме!

Младоженикът, уплашен, седи и чака. Гледа ма в очите.

— Ставай — казах, — ще та женим! Ето ти юнака!

— Не ща ти юнака, пусни ма! Тука умирам, ала не мърдам!

Хванах ливорвера и го впрях в нея:

— Осем убийства имам, ти ще си, казвам, деветото! Осем убийства — ти деветото, ако не станеш ей сега и да вървиш!

Сепна се тая жена и стана. Вървяхме, вървяхме — зазори се. Гледам, преваляме Хамам бунар и слизаме низ Криво било за Дьовлен. Цяла нощ сме ходили с път и без път, по папратища и през шума, превъртели сме се като през дарак, та здраво парцалче не е останало. Хайде — ние си можем и без парцали и без гащи, ами нея как да я представим в града? Викам на младоженика: