Николай Хайтов: Диви разкази

„… тия песни по-напред се раждат в земята, сетне — в душата. Затова са те и силни, като земята. Затова са и крилати — както и душата.

Песента може да се удари със смъртта, да се превърне в съдба на един живот, в убежище от мъката за цял един народ.“

Тук само е казано, а в разказа „Ибрям Али“ е показано, художествено решено, как песента се удря със смъртта, как се превръща в съдба на един живот.

Един човек, който може да жертва живота си зарад една песен, е вече легенда: той е не само поетична натура, не само живее с култа към красивото, възвишеното, но се превръща в символ на безстрашие и човешко величие. Той става епичен герой. Трябва ли да се учудваме, че и разказвачът в тази творба — овчарят Бечо е толкова потресен от съдбата на Ибрям Али, та с една непосредственост и спонтанност на възторга, която не търпи никакви задръжки и съмнения, изрича почти изумен: „Мъж и половина като ти кажат — тоя беше! Ако че беше разбойник.“ Ибрям Али е народната непримиримост и народното възмездие. Той не е роден разбойник, такъв го правят враговете му. Той е от онези герои на Хайтов, които са пълна противоположност на безцветното делнично съществувание. Ибрям Али е най-високата степен в тази неприспособимост към тинята на живота — той е откачил и последната кука, дето го е държала със света и става напълно свободен, твори справедливост и наказва злото. Няма нищо по-възвисяващо човека — така е в народното съзнание отразено в епоса — от неговата обреченост на красотата, от порива му към поетичното. Каквото и да прави героят, това вече изкупва вината му, той губи сякаш земните си очертания и става една мечта, една поема. „Хелем една песен имаше «Руфинка болна легнала»! Като запееше тая песен и гласът му са проточи над ливадите и нивите, косачите спираха да косят, жетварите спираха да жънат, гласа му да послушат. С тая песен той много сърца разигра…“

Хайтов като реалист и добър психолог не се носи само на струните на песента, на пречистената от всичко земно идеализация. Той ни е нарисувал с реалистични детайли и потресаващо психологическо проникновение как Ибрям Али „полудява“ от песента. Тези редове са шедьовър, пример на рядко прозрение на психологическото състояние на човека: „Алито заряза да се храни. Хванал чашата да пие, ала нито пие, нито я оставя. Стиска — сини посинели пръстите от стискане, а лицето — камък! Само една синя жила зад ухото — бие ли бие! Колкото по-нататък песента вървеше, жилата по-нагъсто биеше, а очите — блеснати очи, сейнати, всичко гледаха, никого не виждаха.“

Блеснати очи, сейнати — тези думи идват направо от родопската песен и са родени от възторга пред юнашката сила и хубост.

Ибрям Али загива досущ като песенен герой: с бяла риза, прошарена от кръвта и с единственото утешение, че ще легне под родна пръст.

Къде е магията на тези разкази, къде да търсим разгадката на тяхната поетична прелест и покоряваща художествена убедителност? Защо те звучат тъй, че забравяме за всякакво изкуство, което е направено, стъкмено, а ги възприемаме отведнъж като нещо, в чиято автентичност не се съмняваме, което тъй си е било всякога. Сякаш авторът е срещал своите герои и само е записвал техните думи — толкова „лесни“ и безизкуствени изглеждат те. Разгадката на тази магия е в това, че Хайтов открива човешки характери с необичайни съдби и че в този свят той е напълно свой. Той знае мислите им, речта им, психологията им, интонацията им. Само като каже: „На ония, младите години бях деликанлия, буйна кръв. Не бях едро, ала яко.“ — ние вече знаем за кого става дума. Героите му са винаги с някаква страст, която е подчинила цялото им жизнено поведение, всичките им постъпки. Те носят нещо отвътре си и са упорити в своето правдолюбие. Може да са пълни „фукари“, както би казал Хайтов, но си позволяват да се подиграват с подтисниците и грабителите, дръзко да им се надсмиват и да ги изобличават. Те не се поддават на някакви калъпи, на обезличаваща унификация. Искат да бъдат хора с чиста съвест, неомърсени от лъжа — колкото и скъпо да им струва това. Тях ги вълнува един въпрос: ще стане ли човекът по-човек, или ще си остане такъв, какъвто е бил от памтивека. Обикновено те разказват за най-силното си преживяване, най-острия спомен — за нещо, което е равно на цял човешки живот. То може да бъде една голяма любов — драматична или трагична, една привързаност или едно наказание за малодушие и страх, за един непоправим пропуск, който тежи до смъртта. Един живот — една голяма мъдрост, един стегнат възел, който и времето не може да разплете. Понякога у героя се прокрадва носталгия по старото време, но тя е носталгия по младостта, по онези „мъжки времена“. От интонацията на разказвача израстват хора умъдрени от заплетения живот, патили и препатили, минали през много салхани, тепани от много тепавици. Те са хора с мъдрост и прямота — мъжествена прямота, с ясно мислене и твърди нравствени категории. Ако те поемат риска на най-тежкото съществувание, като Метю Деликадиров или Гроздан Панайотов, то е защото е накърнен техният нравствен свят, тяхната правда, онова, което е установено от вековете и се потъпква варварски пред очите им. Тяхната сила е в абсолютното им безкористие — това ги прави святи поетични натури. То им помага да се измъкват от коварните клопки, прави ги приказно несломими. Въпреки всичко те са не само непоправими правдолюбци, но и оптимисти, душевно щедри хора, които живеят за едното добро. И затова на всяка крачка се сблъскват с кривините, с бездушието и безчовечността, с лицемерието и грубата сила. Тяхната честност е вродена, чувството им за справедливост е техният плен. Затова те са или „дърво без корен“, или „дърво за огън“, но никога не отстъпват пред користолюбието и измамата. Те не са чак толкова първични и немногосложни, както може да ни се стори от пръв поглед. Това е по-скоро оптическа измама. Вземете един от най-драматичните и най-поетичните разкази — „Дервишово семе“. Как е могла сред тия груби нрави, където единственото уважение и зачитане на човешката личност е въпросът за цвета на потурите, да разцъфти тази крехка душевност, това трогателно поетично чувство и човешко благородство, което трансформира злобата и заканата в едно добро — добро-подвиг и добро-наказание? Нека нашите съвременници преминат през тези сложни перипетии на любовта и омразата, на мъката и обидата, от които прегаря душата, и нека те също преживеят това нравствено пречистване и възвисяване, като този безцветен наглед Рамаданчо, който е способен на най-невероятното: да победи в себе си злото и омразата към най-лютия си враг, който е погазил любовта и красотата в живота му. Това не е абстрактен хуманизъм, към който някои причисляват най-разнородни неща. Не, тази нравственост е изразена в пословицата „Поваленият не се бие“. Този Рамаданчо е като нежно цвете сред голи и безводни скали, той надмогва семейните закони и завещания („да разплаче мамицата на Руфатя“), за да се издигне в нашите очи като човек с голяма буква, пленник на обичта си, неспособен на жестокост.