Николай Хайтов - Диви разкази

„Дервишово семе“ и изобщо „Дивите разкази“ на Николай Хайтов ни напомнят за „Донските разкази“ на Шолохов: същата натуралност и неподправеност, същата суровост и дори жестокост на нравите, същият драматизъм и напрежение на повествованието и психологическата дълбочина на виждането. Приликата е и в известната обособеност, регионалност на света, който те изобразяват с изумително познаване.

Хайтов е използвал тук тъй наречената конфесионална, изповедна форма на разказа, или както на запад я наричат — разказ от първо лице. Той предоставя на героите си да говорят и да действат сами, затова сюжетът се разгръща в живи диалози и драматични сцени. Той като автор само привидно не присъства, разтворен в емоциите, в поведението на многоликия разказвач, но е винаги до него и не е равнодушен нито към думите, нито към съдбата на героите си. Те му импонират със своето правдолюбие и непокорство, с порива си към хубавото. Изповедната форма усилва усещането за автентичност, внушава доверие към разказвача.

„Диви разкази“ на Николай Хайтов се нареждат в голямата българска литература. Неслучайно преди да е изтекла една пълна година от тяхното издаване и то в двадесетхиляден тираж, наложи се настоящето второ издание. Това е, защото тези разкази са написани от художник със силно, искрено талантливо перо, който много знае и много може. Макар че у нас всяко по-крайно мнение, особено похвала, се посреща с неизбежния скептицизъм, ще си позволя да перифразирам началото на един от неговите разкази: „Ако търсите талант суров и земен, с яки корени в българската земя и литература, с мъжествен колорит и жизненост, която рядко срещаме — този е…“

Иван Цветков

На ония, младите години бях деликанлия, буйна кръв. Не бях едро, ала яко. Мартинката ми лаеше на гърбината, в пояса — нож до нож. Два ли, три ли бяха, не ги помня, а ливорверът — ей тука, на кълката. Всички ме знаеха, че си не поплювам, та щом някой се наканеше да си краде жена — викаха мене. Жененето не ставаше тогава с кандърми — в ония мъжки времена.

Имах един комшия, харесал бе в Настан една жена, та ме веднъж извика той:

— Казвай какво ще искаш, за да я докараме до сватба!

— Дай — викам — на троица по сто лева, двеста лева отделно за пиене, та всичко петстотин, и сватбата ти е готова.

Съгласи се и след някой ден отидохме в Настан. Четирима нови хора влезнахме в селото и се позна. Казали на момата: „Тъй и тъй, ще те крадат!“ — и момата не излиза. Брат й заредил пушката. „Нека ми дойдат — рекъл, — ще им сдупча тиквите!“ Бре чакахме ден, чакахме два — не излиза.

На третия ден — аратличе имам едно в Настан, Шукри, дойде и ми рече: „Отидоха — кай — да орат в Блатнище. Стягай се!“ „Ами момата?“ „Момата — и тя.“ Още по-хубаво! Там е кър и няма кой да я спасява. Верно, брат й не е лесен, но той е сам, а ние — четирима.

Взехме вино, ракия и се отнесохме и ние към Блатнище. Ту в път, ту под път — прислонихме се до една водица, под едни високи ели, и зачакахме. Нивата — близо, вижда се как орат — момата и братът. „Дайте — викам — да попиеме ракия, докато стане пладнина, тогава момата ще дойде да напои воловете и ще я хванем.“

Викам си тъй, ама друго се случи. Видяло ни някакво козарче, че се тулиме край нивата, възкачило се на една борика и вика, та червата си дере:

— Ее-е-ей, аго Шебане! (И оня викаха Шебан, както и мене.) Хора, вика, има в дерето, ще крадат сестра ти, хора има-а-а-а!

Викам на моите:

— Втасахме я! Хайде да излизаме!

Брат й, като ни видя, приготви се. Откачи брадвата от сливата, бутна сестра си зад него и се развика:

— Вървете си кой откъдето е дошъл, че майките ви ще разплача! — И взе да хвърля камъни въз нас да го не наближаваме. Той си хвърля, ние си вървим, вървим и му викам:

— Адаш, куртулисване от тая работа няма! Ако е за разплакване на майки — я съм по-ербап! Пусни, викам, брадвата и си гледай работата, пък сестра ти ние на лошо място няма да я водим, ще я водим в град!

— Назад! — вика. — Ще ви пръсна тиквите!

Ония, моите аркадаши, втрепераха баджаците, ама я не спирам. Едната ми ръка на ножа, другата — на ливорвера. Викам:

— Ако е за трошене на тикви, сине майчин, хайде да ги трошим! — И са пуснах да го хвана, а пък той махна с балтията въз мене и щеше да ме е съсекъл, ако не подрипнах настрана, та ме закачи само в ръката, ей на това място, под лакътя. Съсече ми доламата и — до половината месото. Отмаля ми, значи, ръката, лявата ръка. Хванах го тогава с дясната за врата и с хващането го зарових в земята. Кораво бях тогава, яко и където хванех — не прощавах. Подлегнах го с коляното, пък със здравата ръка догребах едно дърво, та го бриснах по главата и му я обелих. Одрах му я от върха до челото. Сетне му разпасах пояса, изправихме го до една борика и го вързахме да не шава, а и раната вързахме с пояса. Курдисахме го като с чалма. Тогава чак се огледахме и видяхме, че сестра му избягала. Докато ние сме се разправяли — фукнала — върви я гони. Ами сега? Викам на младоженика: