Николай Хайтов - Диви разкази

— Пусни овцата! — казва Мерко — И върви до вратата!

Пуснах овцата и застанах до вратата, но кочът не гледа в овцата, а в мене.

— Срамува се — вика Юмера, — но ще свикне! Недей се плаши. Опсеменяването трябва да се върши от техника, но техникът вместо да опсеменява тука, фукнал в Рясково при даскалицата и цялата работа оставил на мене — да се чудя дали овцата да задържам, или на коча да събирам изкуственото семе.

Приказва си Юмера, а на мене окото — в коча. Ама коч, ти казвам! Заслужава на куци крак до бърчината да идеш да го видиш. То не е, брате мили, коч, а варел от двесталитровите, ако можеш да си го представиш, цялото в космалак и повесма, до земята чак разнесени, като се поклати само, и завее топъл вятър! Нашите кочове гледат като ангели, а на тоя очите му до половината скрити в едно бяло перде, а другата половина, като те погледне отдолу на горе — реже ли реже като с нож! Да не приказвам за рогата, завити на главата му като чалми. „Тая хала, викам си, ако само допре овчицата, ще я смаже. Ако пък вземе, не дай си боже, да я блъсне с рогата — от овцата няма да остане и опашка!“

Докато аз си правех тия сметки, кочът се пресрами и тръгна към овцата. Отиде до нея, спря се, протегна си шията и та-ак! — муцуна в муцуна с овцата. Целуна я! Овцата нито шава, нито мърда, а кочът се обърна към задницата й, провери дали е на мястото си вимето й, а че се обърна пак към главата на овцата и започна да я ближе с езика от устата към ушите, като да я сресва. Като стигна до ушите, изпръхтя и овцата се отмести.

Викам на Юмера:

— Дръж овцата, че бяга!

А Юмера вика:

— Ти се не бой, той ще си я кандърдише. Женско може ли да си не даде фасон? Запали си, кай, цигара, има време! Кавказките мериноси много са табиетлии. Само едно, казва, ще те моля — като се нажеже да рипне въз овцата, ти я хвани за ушите и я дръж мирна да седи, а пък аз ще сложа зад нея станока, че да си свърша и техническата работа. То има време, още не е минало хорото, но мине ли хорото, бъди нащрек!

Докато да каже той „хоро“, и кочът започна нещо да похлопва с копитата, като да искаше да рови… Наведе шията, би на място с единия си крак, похлопа с другия, след това вирна главата и фукна, та обиколи овцата три-четири пъти с развети повесма, спря на място и заудря пак с копитата, заигра…

Игра ли бе това, или искаше силата си на овцата да покаже, да я слиса и сащиса — не мога да ти кажа, ала беше чудно нещо тая хала да се гледа как се носи с развети повесма и подковава дюшемето с копита, и се нажижа, и пръхти, докато захвърча от него бяла пяна. Тогава отново приближи овцата запъхтян, близна я с муцуната си, близна го и тя… И тогава, след като я на бързо попригали от ушите до опашката, кочът се засили да я покрива.

— Дръж за ушите! — извика Юмера.

— Дръж я, казавам, ти! Аз ще подложа станока.

Той хвана овцата за ушите, а пък аз, вместо да сложа станока, ритнах го и мериносът захлупи овцата по закон божи.

… Стори ми се грозно след тия галеници и милувки всичко да удари на… дърво!

Че като викна оня Мерко:

— Абе ти луд ли си, или майтап си правиш! С една такава скачка ние можехме да опсеменим не една, а петдесет овце!

— Той — казвам — отново ще скочи.

— Да, но пак ще трябва да загрява! А гледай, че започва да се мръква.

— Ще загрява. Ти ако не загряваш, той загрява!

Наежи се Мерко:

— Какво искаш да кажеш? Я се изрази!

— Седни — казвам, — недей ми се пули в очите! Дай ми една цигара да подпаля и ще ти кажа… Само че поглеждай от време на време и коча!

— Защо ще го гледам, след дъжд — качулка?

— Точно сега е за гледане — след дъжд — качулка. Я кажи ми какво прави сега кочът?

— Ближе овцата.

— Видя ли! Ако беше ти на негово място, триста пъти да си захъркал, а той, кавалерът, ближе я и благодари!

Засмя се Мерко:

— Гледай за какво си се сетил!

— А ти, като гледаш всеки ден тия, кочовите сватби, не се ли сещаш никога за нищо?

— Сещал съм се — казва, — как не!

— За какво си се сещал? За дърво? Сещал се… Я ставай да организираме скачките, че ей сегичка ще се мръкне. И не си гледай пъпа, а гледай коча какво работи и се учи!

Изведохме овцата, доведохме друга. Мислех си: „Това ще му е на коча втората сватба за днеска, та ще я претупа по-набързо.“ А то, брате, същата игра, същото целуване и сресване, същите метани и поклони, и хора!

Изтропахме и трета сватба, и четвърта, материал събрахме за опсеменяването не на петдесет, а на петстотин овце. Викам тогава на Юмера:

— Давай на кочето да яде и да вървиме да спим!