Ъруин Шоу - Вечер във Византия

На вратата се почука.

— Entrez 2 2 Влезте (фр.). — Б.пр. — извика той, без да се обръща, и продължи да наблюдава морето. Не беше необходимо да казва на сервитьора къде да слага масичката. Беше тук от три дни и сервитьорът знаеше навиците му.

Но когато се върна в стаята, там се оказа не сервитьорът, а една девойка. Беше нисичка — горе-долу метър и шестдесет — предположи той неволно. Облечена в сива трикотажна спортна блузка, доста дълга и прекалено широка за нея. Ръкавите, явно предвидени за ръце на баскетболист, бяха навити и разкриваха тънките й, бронзови от загара китки. Блузката висеше почти до коленете над измачканите и избелели сини джинси. Беше обута в сандали. Дългите й кестеняви коси, изрусели на места от слънцето и от солената вода, се спускаха небрежно на сплъстени кичури по плешките й. Имаше тясно лице със заострена брадичка; огромните слънчеви очила, зад които бяха скрити очите й му придаваха загадъчно изражение като на кукумявка. На раменете й висеше италианска кожена торба с катарами, твърде елегантна за нея. Когато го видя, тя някак се приведе. Струваше му се, че ако погледне босите й крака, сигурно ще открие, че не се е мила доста време, поне не със сапун.

Американка. Помисли си той. В него сега се обаждаше чувство, противоположно на шовинизма.

Загърна полите на халата. Нямаше колан — халатът не беше предназначен да среща гости. Разтваряше се и при най-лекото движение.

— Помислих, че е сервитьорът — каза той.

— Боях се да не ви изпусна — каза момичето. Говорът й беше американски, само не беше ясно от кой край.

Ядоса се, че стаята беше в такъв безпорядък. Раздразни го и това, че момичето нахълта така. А той очакваше сервитьора.

— Хората се обаждат по телефона, преди да се качат в стаята — каза той.

— Боях се, че няма да ме приемете, ако бях позвънила.

О, господи, помисли си той. Една от онези.

— А защо не пробвате, госпожице? Слезте долу, кажете името си на портиера, той ще ми позвъни и…

— Но аз вече съм тук. — Тя явно не беше от плахите момичета, които благоговеят пред големите клечки. — Сама ще ви се представя. Казвам се МакКинън. Гейл МакКинън.

— Трябва ли да ви познавам? — В Кан всичко е възможно.

— Не — каза тя.

— Винаги ли се натрапвате така на хората, когато не са облечени и чакат закуска? — Беше му неловко — халатът непрекъснато се разтваряше на най-неподходящо място и той непрекъснато се загръщаше, косата му беше още мокра, по гърдите му сивееха косми, стаята беше разхвърляна.

— Аз дойдох по работа — каза момичето. Тя не направи крачка към него, но и не отстъпи. Просто стоеше и мърдаше пръстите на босите си крака в сандалите.

— Аз също имам работа, госпожице — каза той, усещайки как по челото му се стича вода от косата. — Искам да закуся, да прегледам вестника и да се приготвя за кошмарите през деня на тишина и сам.

— Не бъдете неучтив, господин Крейг. Нямам никакви лоши намерения. Вие действително ли сте сам? — Тя погледна многозначително към вратата на спалнята, която беше леко открехната.

— Драга млада госпожице… — Гласът ми звучи като на деветдесетгодишен старец, си помисли ядосано той.

— Наблюдавам ви от три дни — каза тя. — Никой не е бил с вас. Имам предвид никоя жена. — Докато говореше черните й очила шареха из стаята. Той забеляза, че погледът й се задържа малко по-дълго върху ръкописа на бюрото.

— Каква сте? — попита той. — Детектив?

Момичето се усмихна. Във всеки случай зъбите й блеснаха. Беше невъзможно да се разбере какво изразяваха очите й в този момент.

— Не се безпокойте. Аз съм нещо като журналистка.

— Джеси Крейг не представлява интерес този сезон, госпожице. Мога ли да се сбогувам с вас? — Той направи крачка към вратата, но тя не мръдна.

Почука се и сервитьорът влезе. Носеше на поднос портокалов сок, кафе, кифлички и препечен хляб. В другата ръка държеше сгъваема масичка.

— Bonjour, M’sieur et dame — поздрави той, хвърляйки бърз поглед към момичето. Крейг си помисли: „Французите умеят с един поглед да разсъблекат жената, при това без да променят изражението на лицето си.“ Схващайки какво впечатление ще направи на сервитьора костюмът на момичето, той с мъка потисна у себе си желанието да коригира подозрителния му поглед. Щеше му се направо да му каже: „За бога, бих могъл да намеря нещо по-добро.“

— Помислих, че само една закуска — каза сервитьорът.

— Да, само една — каза Крейг.

— Може би ще се трогнете, господин Крейг, и ще помолите за още една чаша?