Йожен Сю - Скитникът евреин

Сега читателят разбира, какъв гръм бе тази бележка за отец д’Егрини и господин Родин. Родин, който бе тежко болен, който бе прикован към леглото и нямаше сила да стане. Делото, което бе съградил с толкова мъка и упоритост бе започнало да се руши.

Трудно е да бъде описано състоянието на Родин по време на четенето на последното съобщение. Преди известно време едно най-обикновено съобщение му бе вдъхнало вяра в успеха на кроените планове и изведнъж…

Едва излязъл от болезнена агония, в съзнанието му упорито се загнезди една мисъл, която го изгаряше: злото или доброто бяха взели връх в тъй грижливо подготвяната от него работа по време на болестта? Най-напред бе научил радостното съобщение, че Жак Ренепон е умрял, но само минути след това ползата от тази смърт, а именно намаляването на Ренепонови с още един, бе изтрита.

И наистина, каква полза от тази смърт, когато този разпръснат доскоро род, преследван с пъклено постоянство, се събира и вече ясно знае кои са неприятелите му, които толкова време го преследват тайно? Ако се съберат заедно всички тези разбити, наранявани сърца, ако си подадат ръка, то делото им става печелившо. Огромното наследство постепенно се измъква от ръцете на преподобните отци. Тогава? Какво да се прави?!

Любопитно нещо е силата на човешката воля.

Родин е в състояние, за което лекарите казват „безнадеждно“, не се знае дали ще издържи още малко, но не се предава, умът му трескаво работи.

Ако днес все пак стане чудото и здравето му се възстанови, то неукротимият му дух, вярата в жилавите планове, които сам е сътворил, ще му помогнат да поправи несполуките. Трябва му живот, трябва му здраве!

Живот, здраве… Лекарят му едва ли би могъл да каже дали ще оживее след толкова сътресения, дори след самата операция. Но на Родин са му нужни живот и здраве, а не тържествено погребение, за което вече му говориха преди време…

Да, той ще живее, защото си е дал дума. Искаше да доживее до днешния ден и успя. Защо да не успее още? Той иска и ще живее!

След като се пребори с измъчващите го мисли, Родин малко се поуспокои и лицето му се отпусна. Отец д’Егрини и кардиналът го наблюдаваха мълчаливо, със страхопочитание.

Щом бе решил да живее и да се бори с рода Ренепон, Родин трябваше да действа съгласно досегашните планове. Пред смаяните погледи на кардинала и отец д’Егрини се извърши истинско чудо: напрегнал цялата си воля, Родин се изпъна като струна и без чужда помощ стана от леглото. Поривът му бе толкова силен, че след него се повлачиха постелите. В стаята бе студено, но по лицето му се стичаха капчици пот, а ходилата му оставяха влажни следи по пода.

— Нещастнико, какво правите?! Та вие се убивате!… — извика отец д’Егрини и се спусна към болния, като се опитваше да го върне в леглото.

Родин го възпря с мършавата си, но корава като желязо ръка и го тласна далеч от себе си със сила, която едва ли можеше да се подозира.

— Силен е като епилептиците, когато изпаднат в криза — прошепна д’Егрини на кардинала след като едва се задържа прав.

В това време Родин тежко тръгна към писалището, където се намираха всички необходими неща, изписани в рецептите на д-р Баление. Йезуитът придърпа стол, седна зад бюрото, взе писалка и лист и започна решително да пише. В спокойните му, бавни и сигурни движения се долавяше онази премереност, която обикновено е присъща на сомнамбулите.

Онемели от тази гледка, кардиналът и отец д’Егрини не знаеха, сънуват ли или пред очите им се извършваше истинско чудо.

Д’Егрини събра кураж и се приближи до пишещия:

— Това е лудост, отче…

Родин поклати рамене, обърна се леко към него и го прекъсна с жест, който едновременно подканяше отчето да се приближи и прочете написаното.

Преподобният отец, който бе сигурен, че ще види изписани бълнуванията на този болен човек, взе писмото. В същото време Родин започна да пише върху следващия лист.

— Ваше Високопреосвещенство! — извика отец д’Егрини, — прочетете това…

Кардиналът обгърна с поглед написаното, след което го върна силно развълнуван.

— Много умно и много хитро: точно по този начин се обезсмисля опасното споразумение между абат Гавриил и госпожица Кардовил, които, ясно е, са най-опасните водачи на този съюз.

— Наистина, чудесно нещо — съгласи се с него отец д’Егрини.

— Ех, драги ми отче — продължи кардиналът — колко жалко, че само ние сме свидетели на това невероятно чудо. Умиращ човек да се преобрази в такава степен! Ако някой разкажеше тази сцена с известни малки промени, би заприличало на възкресението на Лазар.