Йожен Сю - Скитникът евреин

След думите му сякаш някой простря креп върху веселата допреди малко компания. Зачервените и грейнали допреди миг лица изведнъж се натъжиха и пребледняха. Никой нямаше силите и смелостта да се подиграе с майката и с детето й, които точно в този момент заковаваха в един и същи ковчег.

Настъпи дълбоко мълчание. Последните удари на чука болезнено отекваха в сърцата на присъствуващите. Човек би помислил, че няма нищо неестествено на мястото на доскорошното веселие и оживление, да се появят тъжните и неприятни предчувствия, които умишлено бяха потискани.

Минутата беше решителна.

Трябваше бързо да се направи нещо, което да съживи духа на компанията, тъй като много от красивите лица бяха започнали да пребледняват, същото бе и със зачервените уши на някои, сред които бе и Нини-Мулен.

Противно на останалите, Голчо ставаше все по-смел и по-решителен. Той изправи прегърбеното си от немощ тяло и извика силно със зачервено лице:

— Келнер, какво казах! Къде са шишетата с ракия! Къде е пуншът? От мъртвите ли трябва да се страхуват живите?

— Прав е! По дяволите и скръбта! Бързо да дойде пуншът тук извикаха някои от гостите, почувствували нужда от успокоение.

— Пунш! По дяволите скръбта! Да живее радостта!

— Пуншът идва, господа — каза единият от слугите като отвори вратата.

Щом компанията видя горящото питие, което щеше да съживи духа й, салонът се изпълни с викове.

Слънцето беше залязло току-що. Салонът, в който се веселяха стотина души, беше продълговат, прозорците бяха нарядко, тесни и закрити до половината с червени завеси. Макар че не се бе стъмнило съвсем, далечната част на тази просторна стая, беше вече почти тъмна. Двама слуги внесоха голям медник, който светеше като златен и в който пуншът гореше в различно оцветени пламъци.

За радост на гостите сложиха питието на масата. Компанията постепенно започна да забравя доскорошните страхове.

— Така… — каза раздразнено Голчо на Морок. — Докато се приготви пуншът, нека приключим нашия двубой. Съдии ще бъдат зрителите. — След това Жак посочи на противника си двете бутилки и прибави: — Избери си оръжие.

— Избери ти! — отвърна Морок.

— Добре! Ето ти шишето… ето ти и чашата… Нини-Мулен ще бъде съдия.

— Не отказвам да съм съдия — отговори духовният писател, — но съм длъжен да ви предупредя, скъпи ми приятелю, че вие започвате много опасна игра. И че, както вече стана дума, в такова време, да захапеш гърлото на бутилка с ракия е може би по-опасно, отколкото дулото на зареден пистолет…

— Командвай вече, скъпи мой — прекъсна го Жак. — Или аз самичък ще дам командата.

— Щом искате… Ваша воля!

— Който се откаже пръв, той е победен.

— Отлично! — отговори Морок.

— Внимание, господа — каза Нини-Мулен. — Най-напред да проверим дали бутилките са пълни по равно… Оръжията трябва да бъдат еднакви…

По време на приготовленията цареше пълна тишина. Възбуденият от пристигането на пунша дух отново взе да спада, предчувствувайки, макар и неопределено, опасността, която крие за Жак предизвикателството на Морок. Това, както и случката с ковчега, помрачаваше настроението, колкото и някои пресилено да се стараеха да се показват весели.

В определени случаи и най-дребните неща влачат важни последствия. Както вече споменахме, след залязването на слънцето, в дъното на стаята вече бе пропълзял мракът, затова и лицата на онези, които седяха там, започнаха да се осветяват от пламъка на горящия пунш. Както е известно, пламъкът на спирта прави лицата сини и бледи, странни и донякъде страшни. Така изглеждаха и много от гостите, които седяха далеч от прозорците.

Живописецът, комуто това направи най-силно впечатление, каза:

— Погледнете! Вижте как изглеждаме, сякаш всички сме холерици, толкова сме зеленикави и синкави.

Шегата му не се хареса много. За късмет, оглушителният глас на Нини-Мулен разсея това впечатление.

— Двубоят започва — извика духовният писател, който беше по-уплашен и неспокоен, отколкото изглеждаше. — Готови ли сте?

— Готови сме! — отвърнаха Жак и Морок.

— Започвайте! — изрече Нини-Мулен и плесна с ръце.

Двамата изпразниха наведнъж по една чаша, напълнена с ракия.

Морок не трепна, мраморното му лице остана безчувствено, той постави чашата обратно на масата със сигурна ръка. Жак, когато оставяше чашата си, не можа да прикрие леката конвулсия, предизвикана от силна вътрешна болка.

— Юнашко пиене, наистина! — възкликна Нини-Мулен. — Нима не е героизъм човек да изпие наведнъж четвъртината от едно шише с ракия? Никой от нас не може да го направи. Чуйте ме, достойни борци, и с това да приключим.