Йожен Сю - Скитникът евреин

— Келнер! — извика Голчо като прекъсна ядосано Морок. — Две бутилки ракия и две чаши.

— Какво си намислил? — престори се на изненадан Морок. — За какво са ти тези две шишета ракия?

— За двубой — отвърна Жак хладно и решително.

— За двубой ли? — възкликнаха всички.

— Да. Двубой с ракия. Ти мислиш — каза Жак, — че е еднакво опасно дали пред теб има бутилка с ракия или дулото на пистолет. Нека вземем по една бутилка и да видим кой ще отстъпи.

Това странно предложение на Голчо някои посрещнаха с радостни възгласи, а други с оправдано безпокойство.

— Браво! Ще се надпиват! — викаха някои.

— Такава борба е много опасна — казваха други.

— В подобно време това е толкова сериозно, колкото дуелът до смърт — обаждаха се трети.

От всички тези думи, които му напомняха за опасността, на която се излага, Жак настръхна. След миг изправи гордо глава, бузите му се зачервиха, в погледа му блесна зловещо задоволство и той извика отново с приглушен глас.

— Келнер, да не си оглушал! Поисках две бутилки ракия.

— Отивам да ги донеса — отвърна уплашен келнерът.

Въпреки че решението на Жак бе лудешко и опасно, то бе посрещнато с ръкопляскания от по-голямата част от присъствуващите.

— Бакхус и моята жажда! — гръмогласно викаше Нини-Мулен и се люлееше на стола си. — Моята чаша и моята бутилка. Гърлата са готови! Ракия! Ракия! — Той целуна госпожица Модест и за да се извини за волността, добави: — Любов, вие ще бъдете царицата на красотата… Предчувствам щастието на победителя! Господа, ще останем ли хладнокръвни пред благородния пример, който ни дава Холерата — и той посочи Жак. — Той поръча ракия… Нека му отговорим като поръчаме пунш!

— Да, да! Пунш! Пунш!

— Келнер! — провикна се духовният писател. — Имате ли голям казан или медник, или какъвто и да е съд, за да направите в него пунш за всички?

— Вавилонски пунш!

— Пунш колкото едно езеро!

— Пунш, колкото един океан!

— Господине — отвърна гордо келнерът — има един казан, който тъкмо е калайдисан. Още не сме го употребявали. Той събира най-малко тридесет бутилки.

— Донеси го тук! — заповяда Нини-Мулен. — Изсипете вътре двадесет бутилки кирш, сложете захар, двадесет лимона, канела и запалете огъня. Да гори навсякъде!

Предложението на Нини-Мулен повиши настроението. Чуваха се разговори и шум от разменените целувки в цялото помещение, разменяни под предлог, че на другия ден може би вече няма да ги има, че трябва да се подчинят на съдбата и други такива.

Изведнъж от тавана на салона, в който ставаше веселбата, се разнесоха няколко глухи и равномерни удара. Глъчката престана и всички започнаха да се ослушат.

След няколко секунди странният тропот се повтори, но този път той бе по-силен и по-продължителен.

— Келнер! — попита един от гостите. — Какъв е този шум? Слугата размени с другарите си няколко неспокойни погледа и започна да мънка:

— Ами… господине… това е…

— Сигурно някой лош и мълчалив човек, който не обича веселбите, тропа, за да ни накара да пеем по-тихо — каза Нини-Мулен.

— В такива случаи има едно неписано правило — обади се ученикът на известния живописец. — Когато някой наемател или собственик иска тишина, веднага му се отговаря с пълен рев, за да го принудят да престане. Поне това съм виждал на други места между таваносъседни сили.

Тази новоизлюпена дума, макар и несполучлива, беше посрещната възторжено. В същото това време Морок запита нещо единия от слугите, чу отговора и извика силно, за да заглуши гълчавата.

— Искам думата!

— Имате я… — изсмяха се неколцина.

Настъпи мълчание, за да се чуе какво ще каже Морок. Веднага тропотът се чу отново, този път още по-прибързан.

— Наемателят е невинен — каза Морок със зловеща усмивка — Той не иска да попречи на веселбата ни.

— Тогава защо тропа? — попита Нини-Мулен и изпразни чашата.

— Наемателят не тропа — отговори кратко и отсечено Морок — просто заковават ковчега й… — След думите му настъпи мълчание, което сам той наруши. — Ковчегът й… Не, трябва да се каже ковчегът им…, защото в бързината са сложили в един ковчег и детето, и майката.

— Жена ли е умряла? — извика Лудостта. — Жена?

— Да, госпожо. Една двадесетгодишна жена — отвърна нажалено слугата. — Малкото момиченце, което тя все още кърмеше, умря малко след нея… И всичко стана за по-малко от два часа… Господарят ни много съжалява, че това може да развали настроението ви. Но той не можеше да предвиди това нещастие, защото вчера сутринта тази жена съвсем не беше болна. Напротив — нямаше по-весела от нея.