— А питате ли мен? — каза ученикът на прочутия живописец — Шивачът ми, на когото дължа три хиляди франка, ме накара да се увивам на голо с пълнен пояс. Аз тогава му казах: „Господине, ще се обвия с този пояс щом настоявате, за да не изгубите парите, които ви дължа“.
— О, холеро! Пия за твое здраве! — поде Нини-Мулен. — Ти не си никакво отчаяние, напротив — ти си символ на надежда. Колко мъже и жени са се надявали на един, за съжаление неизвестен, номер, който да спечелят от лотарията на вдовството! Но ти се появи и те се развеселиха. Благодарение на теб, услужлива заразо, шансът им за свобода се увеличава.
— А колко са признателни наследниците? Една настинка, едно неразположение и изведнъж виждаш как някой вуйчо или братовчед се превръщат в покойници-благодетели.
— Ами онези, които винаги гледат службата на другия? Холерата за тях също е славен благодетел!
— Колко много клетви за вярност и преданост ще се отправят! — каза разчувствана госпожица Модест. — Колко лъжци са се клели пред някоя кротка жена, че ще я обичат до смърт и сами не са допускали, че ще устоят тъй вярно на думите си!
— Господа — извика Нини-Мулен, — понеже се намираме пред края на света, както каза този прочут живописец, аз предлагам госпожиците да ни дразнят, да ни ядосват, да ни галят, да ни целуват, да си позволяват с нас всякакви волности… Дори да ни обиждат. Да, заявявам, че позволявам да ме обиждат и ги подканям за това. И така, госпожице, вие, която представлявате Любовта — той се приведе над госпожица Модест, която се изхили и го блъсна — вие можете да ми нанесете най-голямата обида, която може да се нанесе на един добродетелен и целомъдрен писател.
Всички посрещнаха със смях странното предложение на Нини-Мулен и това разпали веселбата. Сред тази шумна гълчава, слугата, който вече бе идвал няколко пъти да съобщава шепнешком нещо на другарите си и да им сочи тавана, се появи отново с бледо и смутено лице. Той приближи до собственика на гостилницата и прошепна:
— Вече пристигнаха…
— Кои?
— Както знаете… Онези горе… — и посочи тавана с пръст.
— Аха… — отвърна собственикът. — Къде са сега?
— Вече са в стаята — добави слугата уплашено.
— Какво каза господарят?
— Отчаян е… По причина на… Не знае какво да направи и ме прати при вас.
— А аз какво да направя, дявол да го вземе. Всички знаехме, че ще бъде така. Няма как да се отървем от това…
— Не мога да остана повече, защото пък ще започне…
— Тръгвай, защото и без друго видът ти привлича вниманието на хората. Върви и кажи на господаря да чака края.
Този разговор остана незабелязан от никого, от шумната и развеселена компания. Единствено Голчо нито пиеше, нито се смееше, а с мрачен поглед наблюдаваше наоколо. Той не забелязваше какво става, а мислеше за Вакханалната царица, която би изглеждала прекрасно и би се веселила на подобен гуляй. Споменът за това създание, което Жак обичаше страстно, беше единствената мисъл, която от време на време го изваждаше от тъпото състояние, в което бе изпаднал. Той се бе съгласил да вземе участие във веселбата, само защото този ден му напомняше един друг подобен, прекрасен, заедно с Цефиза. Онази ранна гощавка след нощния бал с маски, онази весела гощавка, на която Вакханалната царица, водена от странно предчувствие, вдигна тъжна наздравица за болестта, която вече приближаваше Франция. „Пия за холерата, беше казала тогава Цефиза, за да пощади онези, които обичат да живеят и да помогне на онези, които не искат да се разделят, да умрат заедно“.
Докато Жак се бе унесъл в тъжните спомени, Морок, който забеляза състоянието му, извика силно:
— Жак, защо не пиеш вече? Да не ти омръзна виното? Искаш ли да ти поръчам ракия?
— Не ми трябва нито вино, нито ракия — отвърна троснато Жак.
— Добре е, че се пазиш — присмя се Морок. — Само такива като мен могат да предлагат ракия. Има нещо не по-малко мъжко в това да сложиш пред себе си бутилка ракия, от това да е изправено пред теб дулото на пистолет.
Голчо чу подигравките на Морок, обиди се, че се съмняват в неговото мъжко пиене и това го извади от вцепенението, за да защити достойнството си.
— Мислиш, че ме е страх да пия ракия ли? — извика той. — Така ли мислиш? Отговори де, Морок.
— Недейте, приятели — обади се един от компанията. — Всички доказахме какво можем. Особено вие, който макар и болен, имахте смелостта да представите Холерата.
— Господа — каза Морок след като видя, че всички погледи са отправени към него и към Голчо, — аз само се пошегувах, защото ако приятелят ми имаше неблагоразумието да приеме предложението ми, той щеше да се покаже не страхливец, а луд. Добре, че беше достатъчно умен да не приеме опасната ми покана и аз…
Читать дальше