Йожен Сю - Скитникът евреин

— Направете път на умрелите! — изкрещя Цибул.

— Тази кола няма да ви прегази — отвърна каменоделецът.

— Пътниците й са много смирени.

— Те никога няма да слязат.

— И за кочияш си имат само един войник.

— Наистина, цивилен води предните коне.

— Сигурно другият войник се е уморил. Сигурно е влязъл в катафалката и ги пази, докато слизат в голямата дупка.

— С главата напред.

— Да пускат ги с главата напред в хлорна вар.

— И те плуват по гръб.

— Колко отвратително миришат.

— Като престоял труп — каза каменоделецът.

— А — възкликна Цибул. — Сега катафалката ще удари хубавата карета. Чудесно! Богаташите в нея ще почувствуват смъртта.

И наистина, в този момент катафалката беше непосредствено срещу каретата. Един мъж по риза и с дървени обувки водеше предните коне, а един войник управляваше задните. В катафалката имаше толкова много ковчези, че те едва се удържаха вътре. При всяка неравност по пътя тя подскачаше и дървените сандъци се удряха един в друг. Очите на цивилния колар светеха, лицето му беше зачервено и не бе трудно да се досети човек, че бе пийнал. Той крещеше по конете и ги мушкаше с бича, въпреки отчаяните молби на войника, който волю-неволю трябваше да се съобразява с него.

Изведнъж коларят се отби от пътя, насочи катафалката към каретата и успя да я закачи. От удара покривът на артилерийската кола се преобърна и един ковчег падна навън като повреди вратата на каляската, а след това с глух тропот се изсипа на земята. Скованите набързо дъски се откъртиха и разкриха един синкав труп, закрит наполовина с чаршаф.

От тази ужасна гледка, госпожа дьо Моринвал, която машинално гледаше към вратата, изпищя и припадна. Тълпата ужасена се разбяга. Кочияшите на каретата използуваха мястото, което се разчисти пред тях, дръпнаха юздите и конете поеха към крайбрежието на Сена.

В същото време се чуха приглушените звуци на весела музика и викове, които единогласно повтаряха:

— Тържеството на холерата!

Те съобщаваха за един от онези невъобразими, ужасни и дори неверни епизоди, съпровождащи разгара на заразата.

И наистина, ако съвременните свидетелства не съответствуваха напълно на официалните документи за тези празненства, човек би си помислил, че всичко това е измислица на болен мозък.

Маскираните се появиха на площада пред храма „Света Богородица“, тъкмо когато каретата на господин дьо Моринвал се изгуби зад крайбрежието.

Пред маскираните вървеше тълпа от хора, които изведнъж се втурнаха на площада пред храма и силно закрещяха. Някакви деца свиреха с рогове, други викаха, трети пееха.

Привлечена от новото зрелище, компанията на каменоделеца и Цибул се спусна към свода.

По това време вместо двете кръчми на улица „Аркол“ от двете страни, се издигаше само една от ляво на сводестата врата. Тя беше прочута сред веселите студенти с много хубавото си вино и провинциалните си ястия.

При първите звуци на музиката, която предвождаше шествието на маскираните, прозорците на големия салон на кръчмата се отвориха и много слуги с престилки под мишница надникнаха с нетърпение, за да видят чудноватите гости, които очакваха.

Най-после огромното шествие се яви сред оглушителни крясъци. Маскарадът се предвождаше от една карета с четири коня, заобиколена от яздещи мъже и жени, облечени в хубави, богати дрехи. Повечето от маскираните бяха хора от средна ръка, между тях имаше и по-богати.

Носеше се слух, че ако на холерата се направи чучело, с което да се подиграят, това може да съживи духа на изплашения народ. Щом това се разчу, веднага работници, младежи, студенти, търговци и други се отзоваха на поканата и макар до този момент да не се познаваха, тутакси се побратимиха. Мнозина от тях се постараха да направят празненството по-бляскаво като доведоха и приятелките си.

Разноските по това веселие се покриха с волни пожертвования и сутринта, след една богата и хубава закуска в единия край на Париж, веселата компания тръгна смело на път, за да приключи деня с вечеря на площада пред храма „Света Богородица“. Казвам смело, защото младите жени явно имаха много силен дух и изключително твърд характер, за да преминат през големия град, обзет от страх и ужас, да срещат на всяка крачка каруци с умиращи и трупове и да се подиграват с болестта, която изтребваше цял Париж. Впрочем, само в Париж, и то само в една определена прослойка от населението можеше да се роди подобна идея.