Йожен Сю - Скитникът евреин

Почти всяка къща се огласяше от оглушителния тропот на чуковете. Заковаваха ковчезите, а майсторите не смогваха да ги изработят.

Отвсякъде се носеха страшни викове, плачове, стенания и отчаяни клетви. Близките отпращаха мъртъвците си. Каруците се движеха напред-назад: влизаха в улиците празни и излизаха пълни, следвани от други каруци.

Нощем прозорците на къщите светеха чак до зори. Беше времето на баловете. Светлините напомняха за веселите нощни пиршества, но вместо свещи, горяха кандила и вместо шумна музика се разнасяха заупокойни песни. А вместо шествията на маскардите на равни разстояния се поклащаха големи черни фенери, на които бе изписано: „Помощ за заразените от холера.“

Истинското нощно веселие цареше на гробищата. Там действително се веселяха. Мрачни и безмълвни преди, когато нощем се долавяше и най-малкия шум от разлюлявания от вятъра чемшир, пусти и толкова страшни, че нито една човешка душа не смееше да наруши мъртвешката им тишина, сега те изведнъж се съживиха, станаха шумни и светли. На кадящи фенери, окачени по черните борове и по белите надгробни камъни, множество гробари копаеха гробовете и си тананикаха. По това време този опасен и тежък труд се заплащаше едва ли не в злато, защото всички имаха нужда от тях и се стараеха всячески да им угодят. Те пиеха много, непрекъснато пееха, за да поддържат силите си и доброто разположение на духа си. Ако някой от тях започнеше да копае гроб и не успяваше да го довърши, другарите му услужливо го довършваха и приятелски полагаха тялото му в него.

На песните на гробокопачите отговаряха в далечината с други напеви. Около гробищата бяха издигнати временни кръчми и носачите на мъртъвци, щом сваляха клиентите си на определеното място, както остроумно се изразяваха, влизаха в кръчмите и благодарение на извънредно големите си заплати, пируваха като богаташи. Често зората ги сварваше с чаша в ръка и с весели шеги на уста. Във всичко това имаше нещо много странно: тези хора, които пренасяха мъртвите и стояха, тъй да се каже в сърцето на болестта, почти не се разболяваха и не умираха.

В покрайнините на града, където живееха наблъскани сред зловонията хиляди сиромаси и без това изнемощели от лишенията и напълно податливи на заразата, за няколко часа умираха не отделни хора, а цели семейства. Но понякога, о чудо на провидението, в студената, опустяла стая, от която вече бяха изнесени и бащата, и майката, и братът, и сестрата, оставаха сам-сами две малки дечица.

Често се случваше собствениците на къщите да затварят домовете си по липса на наематели. Тези окаяни бърлоги на трудолюбивите работници, които болестта изпразваше само за един ден като се започне от мазето, където обикновено живееха върху сламеници малки коминочистачи и се стигне до тавана, където измършавяли и полуголи се търкаляха на студения под няколко гладни и безработни, запустяха.

От цял Париж в разгара на епидемията най-страшно зрелище представляваше старата част на града и особено околностите на храма „Света Богородица“. Те бяха арена на ужасни сцени, тъй като повечето болни от близките улици, пренасяни към болницата „Отел-Диьо“, минаваха през площада.

Холерата имаше различни проявления… През осемте дни от разболяването на отец Родин, много и ужасни неща се случиха около църквата „Света Богородица“. Вместо по улица „Аркол“, която днес води до това място, тогава дотук се стигаше по една мръсна уличка, както повечето в тази част на града, която свършваше пред мрачен, порутен свод. От лявата страна на предхрамието оставаше преддверието на обширния съборен храм, а отсреща беше болницата „Отел-Диьо“. Малко по-нататък се виждаше оградата на Съборната църква.

Върху червената, напукана стена на входа всеки можеше да прочете една наскоро залепена прокламация, която съдържаше следните думи: 30

„Отмъщение! Отмъщение!

Хората от народа, които попадат в болницата, биват отравяни, защото нямала място за тях. Всяка нощ кораби, пълни с трупове плуват по река Сена.

Отмъщение и смърт на убийците на народа!“

Двама души, загърнати в дълги връхни дрехи и скрити в сянката на свода, слушаха с тревожно любопитство глъчката, която заканително нарастваше пред болницата „Отел-Диьо“. След малко до ушите им достигнаха виковете: „Смърт на лекарите! Отмъщение!“

— Подстрекателството подействува — каза единият. — Пламъкът достигна барута. Когато простолюдието се въодушеви, човек може да го насъска срещу когото си иска.