Йожен Сю - Скитникът евреин

— Кардинал Малипиери… Тази болест е внезапна… В Рим се боят от мен… Вие сте от рода на Борджиите… Тази сутрин вашият секретар беше в дома ми…

— Нещастнико! Как смеете да говорите такива неща? — възнегодува кардиналът от това обвинение и се опита да се освободи от ръцете на йезуита, чиито нокти бяха твърди като желязо.

— Отровиха ме… — избоботи Родин, отпусна се и падна в ръцете на отец д’Егрини.

Въпреки ужаса си, кардиналът успя да пошушне на отец д’Егрини:

— Той мисли, че искат да го отровят, което означава, че е замислил нещо много опасно!

Вратата на салона се отвори и влезе доктор Баление.

— Ах, докторе — извика княгинята пребледняла и изплашена и се втурна към него, — отец Родин внезапно се разболя. Елате, целият се тресе.

— Щом го тресе, няма страшно, успокойте се, госпожо — каза докторът, хвърли шапката си на един стол и се приближи към гостите, наобиколили умиращия Родин.

— Ето го доктора — извика княгинята.

Всички се отдръпнаха, освен отец д’Егрини, който подкрепяше, падналия върху един стол Родин.

— Боже мой, какви симптоми! — възкликна докторът, разглеждайки с нарастващ страх лицето на Родин, което от зелено започна да става синьо.

— Какво има? — попитаха всички в един глас.

— Какво има ли? — отвърна Баление и веднага се дръпна, сякаш бе настъпил змия. — Това е холера. Много заразна болест.

Щом чу тези думи отец д’Егрини пусна Родин и той се строполи на земята.

— С него е свършено! — установи докторът. — Но въпреки това ще отида да потърся каквото трябва. Може да се опита едно последно средство — и той хукна към вратата.

След доктор Баление като обезумели се спуснаха княгиня Сен-Дизие, отец д’Егрини, владиката и кардиналът и се заблъскаха пред вратата, която никой не успяваше да отвори от обзелия ги ужас.

Но вратата се отвори отвън. Показа се Гавриил — образец на истински, свят, евангелски свещеник, който заслужава крайно уважение, горещо съчувствие и нежна почуда. Ангелското му лице беше кротко и ведро и се намираше в крайна противоположност с всички останали сгърчени и разкривени от страх лица. Бегълците искаха да го върнат обратно като му викаха.

— Не влизайте вътре… Бягайте… Той е болен от холера и вече умира!

Щом чу това, Гавриил тласна назад владиката, останал последен на вратата и хукна към Родин в момента, когато сановникът се измъкна след другите.

Проснат на земята, с изкривени от гърчовете крайници, Родин се превиваше от непоносими болки. От падането той явно се посвести, защото избоботи с мъртвешки глас:

— Оставят ме да умра тук като куче. О, страхливци!

Той направи едно конвулсивно движение, обърна се по гръб, на лицето му беше изписано пъклено отчаяние, погледът му бе втренчен в тавана, а устата му повтаряше:

— Няма никой… Няма никой…

Но блесналият му подивял поглед внезапно срещна големите сини очи и ангелското, русо лице на Гавриил, който бе коленичил до него и го успокояваше с кроткия си глас:

— Аз съм тук, отче. Аз ще ви помогна, ако е възможно или ще се моля за вас, ако Бог ви повика при себе си.

— Гавриил! — прошепна старецът. — Простете ми за злото, което ви сторих… Смилете се над мен… Не ме оставяйте сам… Не… — но Родин не успя да довърши. С огромно усилие се бе поизправил, ала отново изкрещя неистово и падна като мъртвец.

На същия ден вечерните вестници писаха: „Холерата е в Париж. Първият случай се появи днес, около три и половина на улица «Вавилонска» в двореца Сен-Дизие.“

Изминаха осем дни откакто Родин се зарази с холерата, чиито жертви постоянно се увеличаваха.

Ужасни дни! Мъртвешки покров загърна цял Париж, който доскоро беше толкова весел. Но никога небето не е било по-ясно синьо и безоблачно. Никога слънцето не бе пръскало толкова ярко лъчите си. Това неумолимо спокойствие на природата по време на опустошенията от смъртоносния бич беше една странна и тайнствена противоположност.

Досадната светлина на силното слънце правеше още по-очевидна промяната на лицата от големия страх, защото всеки трепереше за себе си и за близките си. Всички бяха разтревожени, потресени и недоумяващи.

Излизайки от дома си, хората оставяха живот, здраве и щастие, а след два часа намираха агония, смърт и отчаяние. На всяка крачка нови, зловещи зрелища смайваха човешкия поглед. Навред по улиците се движеха каруци, пълни с подредени един до друг ковчези. Те спираха пред всяка къща. Хора, облечени в бели и черни дрехи чакаха пред вратите. Те вземаха по един, два, а понякога три и четири ковчега за един и същи дом и каруците съвсем скоро се връщаха празни.