Йожен Сю - Скитникът евреин

— Помогнете! — викаше с жален глас умиращият. — Смилете се над мен, занесете ме в болницата.

— Всички места в театъра са заети — каза един насмешлив глас.

— Пък и краката ти са слаби да се качиш до рая — добави друг.

Болният се помъчи да се повдигне, но нямаше сили и отново падна изнемощял върху носилката. Тогава тълпата се втурна и я преобърна. Носачът и старецът бяха прегазени и стенанията им се заглушаваха от виковете:

— Смърт на лекарите!

И крясъците отново закънтяха. В жестокото си ожесточение подивялата тълпа не се съобразяваше с нищо. Но след малко трябваше да направи място на няколко работници, които със сила пробиваха път за двама свои другари. Те носеха на кръстосаните си ръце един много млад работник, чиято натегнала глава с пребледняло лице бе облегната върху рамото на единия от носачите. След тях вървеше плачешком малко дете и държеше за края на ризата единия от работниците.

От известно време далеч из тесните улички на стария град се чуваха силните равномерни удари по барабан. Биеха отбой, защото в предградието на „Сен-Антоан“ имаше бунт. Барабанчиците влизаха през свода и минаваха по площта на църквата „Света Богородица“. Един от войниците — старец с побелели мустаци, внезапно престана да бие барабана си и изостана от другарите си. Другите войници се обърнаха и видяха, че той бе позеленял. Краката му се подгъваха, говореше несвързано и като ударен от гръм се повали на земята, преди още барабанчиците от първия ред да бяха спрели. От бързината на всичко станало за миг се уплашиха и най-закоравелите сърца. Изненадана от внезапното спиране на отбоя една част от тълпата се втурна с любопитство към барабанчиците. Щом видя умиращия войник в ръцете на другарите си, един от двамината, които разговаряха под свода от самото начало на бунта, попита барабанчиците:

— Да не е пил вода от някоя чешма по пътя?

— Да, господине — отговори войникът, — умираше от жажда и пи една-две глътки на площад „Шателе“.

— Значи е отровен — каза човекът.

— Отровен ли? — извикаха няколко гласа.

— Нищо странно няма — поде човекът тайнствено. — Пускат отрова във водата. Тази сутрин убиха един човек на улица „Бобур“, защото го заловили да пуска арсен в бъчвата на една кръчма — и след това неизвестното лице се изгуби.

Този нов слух, не по-малко глупав от слуха, който се разпространяваше за отравянето на болните в „Отел-Диьо“, беше посрещнат с взрив от негодувание. Пет-шест дрипави като разбойници мъже сграбчиха тялото на умиращия барабанчик, вдигнаха го на раменете си, въпреки съпротивата на другарите му и начело със зловещия си трофей преминаха площада, оглавявани от Цибул, която крещеше:

— Сторете път на трупа! Ето как тровят народа…

Тълпата отново се разшумя при пристигането на една пощенска карета с четири коня, която не можеше да си пробие път. Тя бе тръгнала по уличките на стария град, за да стигне през площада на храма „Света Богородица“ до отсрещния бряг на Сена. В каретата имаше бегълци, които искаха да напуснат Париж, за да се спасят от ужасната болест. Един слуга и една прислужница, седнали в задната част на каретата с ужас се споглеждаха, докато преминаваха покрай болницата „Отел-Диьо“, а момъкът, седнал на предната седалка, повдигна завесата и предупреди кочияшите да карат бавно, за да не се случи нещо неприятно сред гъсто струпаното множество. Този момък беше господин дьо Моринвал, в каретата се намираше господин дьо Монброн и неговата внучка. Младата жена явно не беше на себе си от страх, а господин дьо Монброн, въпреки твърдостта си, изглеждаше доста разтревожен и от време на време миришеше едно шише с камфор.

Известно време каретата се движеше бавно, кочияшите предпазливо водеха конете. Изведнъж тълпата зашумя и в далечината се чу тропот, приглушено дрънчене на вериги и железа, които винаги издаваха артилерийските коли. И наистина, от храма „Света Богородица“ се зададе такава кола, която скоро щеше да се срещне с великолепната карета.

Въпреки че тълпата беше много гъста, артилерийската кола се движеше бързо и когато се приближи съвсем, множеството отстъпи встрани като омагьосано.

Скоро недоумението се разсея от думите, които се предаваха от уста на уста:

— Катафалката… Катафалката…

Носилките не стигаха, за да се пренесат мъртвите и затова ги товареха върху артилерийските коне. Когато минувачите се спряха от страх и ужас да видят зловещата кола, каменоделецът и неговите приятели започнаха още по-силно да викат: