Йожен Сю - Скитникът евреин

Но ако той не иска да се съобрази с мнението ми, защо тогава ще трябва да ме води на тази жестока за мен среща? Сигурно все пак ще ме послуша, щом ми каза: «Ела!».

Толкова пъти съм си мислила за своята преданост към него за онова, което се таи в най-дълбоките, в най-съкровените кътчета на сърцето ми и съм се питала дали някога му е минавала през ум мисълта да ме обича не като сестра! Дали някога си е задавал въпроса колко вярна жена щях да му бъда? Но защо му е да се пита за такива неща? И да иска и да не иска, ще му бъда еднакво предана и като негова жена, и като негова сестра, и като негова майка. Защо трябва да му минават такива мисли? Човекът никога не желае онова, което има. Да се омъжа за него ли?… Боже мой. Какъв глупав, безсмислен сън, каква неземна мечта, обхващаща всички чувства от любовта до майчинството. Всичко това е забранено за мен. То е толкова смешно, колкото смешно би било, ако носех разкошни дрехи върху грозната си фигура.

Искам да разбера дали в най-отчаяното си положение съм страдала повече, отколкото страдам сега, когато научавам за женитбата на Агрикол. Искам да зная дали гладът, студът и немотията биха ме накарали да забравя сърдечната си рана или пък тази кървяща рана би ме заставила да пренебрегна студа, глада и немотията?

Не, не, тази ирония е горчива. Не ми подхожда да говоря така. Защо скръбта ми е толкова дълбока? С какво са се изменили любовта, уважението и почитта на Агрикол към мен? Оплаквам се… А какво би станало, както често за нещастие се случва, ако бях хубава, обичана и предана, а той предпочетеше една не чак толкова красива, не чак толкова харесвана и не чак толкова вярна жена? Нямаше ли да бъда сто пъти по-нещастна? Тогава щях да имам право, дори щях да бъда длъжна да му се разсърдя. А сега не мога дори да му се обидя, че не е помислил да свърже живота си с мен, защото това е смешно и невъзможно…

Дори ако поискаше да се ожени за мен, бих ли могла да проявя такъв егоизъм, че да се съглася на подобно нещо?

Много от страниците на този дневник съм започвала така — с дълбоко наранено сърце. И почти винаги, след като излея всичко върху листа, онова което не посмях на никого да кажа… Душата ми се успокояваше, а след това настъпваше примирението със съдбата, онова примирение, което е моя светлина… На онази, която се усмихва с очи, потънали в сълзи, която страда, обича и никога не се надява.“

Това бяха последните редове в дневника.

Много капки, засъхнали върху страниците, показваха, че са се проливали сълзи… Преди разсъмване Гърбавото, уморено от многото вълнения, постави тетрадката в палката, като мислеше, че това място, макар да не е по-скришно от останалите, не се и набива на очи, както ако го оставеше в някое чекмедже на писалището си.

На следващия ден, както се бе зарекла да изпълни докрай и достойно задачата си, Гърбавото чака дълго Агрикол и отиде заедно с него във фабриката на господин Харди.

Флорин научи, че Гърбавото е излязла, но през деня я задържаше работата й при госпожица Кардовил, затова изчака нощта, за да изпълни новите заповеди, които получи, след като съобщи с писмо за съдържанието на дневника на Гърбавото. Вечерта Флорин, след като се увери, че в стаята на младата работничка няма никой, влезе вътре. Тъй като предварително знаеше къде може да намери дневника, тя приближи до писалището, взе чекмеджето, извади от пазвата си едно запечатано писмо и се приготви да го сложи на същото място, където стоеше ръкописа. В същия момент тя толкова силно се разтрепери, че се видя принудена да се облегне на писалището.

Вече казахме, че Флорин продължаваше да изпитва добри чувства. Наистина, тя неизбежно трябваше да изпълнява заповедите, които получаваше, но със сърцето си разбираше цялата нечистота и безчестие на поведението си. Ако се отнасяше само до нея, тя щеше да намери смелост и да презре всичко, вместо да се подлагат на нечисто подчинение, но за нещастие работата беше друга и нейната смърт би докарала в отчаяние един човек, когото тя обичаше повече от живота си.

Макар Флорин почти никога да не знаеше с каква цел я карат да върши определена работа, особено що се отнасяше до кражбата на дневника на Гърбавото, тя предчувствуваше, че с оставяне на запечатаното писмо на мястото на дневника, последствията за Гърбавото нямаше да бъдат добри, защото помнеше зловещите думи, които изрече Родин предния ден: „Утре трябва да приключим с Гърбавото.“

Какво искаше да каже той? Защо последствията за Гърбавото щяха да бъдат такива, след като на Флорин бе заповядано да го остави на мястото на дневника? Тя не знаеше точно, но разбираше, че предаността, която Гърбавото изпитваше към госпожица Кардовил, събужда страх в противниците на Адриана. А и самата Флорин с всеки изминат ден се подлагаше на големи опасности и младата работничка можеше да открие нейното предателство. Страхът от последното извади Флорин от недоумението, тя сложи писмото в чекмеджето, скри ръкописа в дрехата си и крадешком напусна стаята на Гърбавото.