Йожен Сю - Скитникът евреин

Гърбавото се посвети цял час на тетрадката си, която миналата нощ Флорин не се реши да открадне, преди да съобщи за съдържанието й на своите наставници и не получи заповедите им по този въпрос.

Нека обясним съществуването на този ръкопис, преди да го разтворим пред читателя.

Първата дума в тази тетрадка беше написана в деня, когато Гърбавото почувствува, че е влюбена в Агрикол. Надарена с изключително чувствителен характер и в същото време наплашена от присмеха, който смяташе, че ще предизвика, на кого би могла да повери Гърбавото пагубната си страст, ако не на хартията — на този довереник на боязливите или наранени души, на този търпелив, мълчалив и безчувствен приятел, който макар да не отговаря на сърцераздирателните оплаквания, поне винаги ги изслушва и запомня. Когато сърцето й преливаше от вълнения — ту тъжни, ту сладки, ту горчиви, ту нежни, клетото момиче откри скръбно удоволствие в немите, уединени излияния, облечени в поетично, простичко и трогателно слово, написани като искрена проза, и полека-лека свикна да не споделя тайните си само с Агрикол. Въпреки, че за основа й служеха някои разсъждения, породени в нея от красотата, чистата любов, майчинството, богатството и беднотата, те толкова дълбоко разкриваха изключителната й личност, че тя не се осмели да ги покаже на Агрикол.

Впрочем, това беше дневникът на едно бедно момиче от простолюдието слабо, грозно и нещастно, но надарено с ангелска душа и бляскав ум, развит от книги, размисли и самота. На някои страници имаше много точни наблюдения върху хората и нещата, погледнати от положението, в което съдбата беше поставила тази несретница.

Последните страници на дневника, на места прекъсвани или зацапани от сълзи, бяха свързани с любовта на Агрикол към Анжел.

„Петък, 13 март, 1832 г.

… Прекарах нощта, без да ме споходят кошмари. Тази сутрин се събудих без никакво предчувствие. Когато дойде Агрикол бях съвсем спокойна.

Той не ми се видя развълнуван. Беше както винаги прям и откровен. Най-напред ми разказа за една случка, която засяга господин Харди. После без колебание ми съобщи:

«От четири дни съм лудо влюбен. Чувството ми е толкова сериозно, че мисля да се оженя. Впрочем, дойдох да поискам съвет от теб.»

Ето как ми съобщи тази ужасна за мен новина — искрено и добродушно. Аз седях от едната страна на камината, а Агрикол — от другата. Разговаряхме. Но онова, което ми каза той, беше достатъчно, за да се скъса сърцето ми… Влиза един човек, прегръща те братски, сяда, говори ти и после…

Боже мой! Боже мой! Губя разсъдък…

Чувствувам се по-спокойна… Смелост, смелост, бедно сърце. Ако някога, след много време, отново ме сполети нещастие, ще прочета тези редове, написани под диктовката на най-убийствената болка, която съм изпитвала и която едва ли ще изпитам повече, и ще си кажа: какво представлява сегашната ми скръб в сравнение с миналата?

Ужасна е моята скръб! Неоснователна, смешна, срамна. Не бих я споделила дори с най-снизходителната майка…

Има много страшни мъки, които справедливо карат човека да повдигне рамене от съжаление или от презрение! Има нещастия, които са забранени!

Агрикол ме помоли утре да отида и да видя хубавото момиче, което е обикнал и за което иска да се ожени, ако инстинктът на сърцето ми го приеме… Това е най-скръбната от всички мисли, които ме измъчват, след жестоката му молба.

Казвам жестока, Агрикол… Не, не, братко, прости този несправедлив вик на нараненото ми сърце. Знаеш ли, би ли допуснал, че аз те обичам още по-пламенно, отколкото ти обичаш или ще обичаш някога онова очарователно същество?

«Строен ръст, бяла като сняг, с големи, кротки сини очи, като твоите…»

Никога не съм усещала толкова добре, както сега съжалението и съчувствието, което едно чувствително и добро същество внушава, без да предполага, че те наранява смъртоносно… За това то не заслужава укор, напротив, заслужава да бъде оплакано, заради онази скръб, която ще изпита, когато узнае, че ти е причинил зло.

Странно, никога Агрикол не ми се е виждал толкова красив, както тази сутрин. Колко развълнувано беше мъжественото му лице, когато ми разказваше за тревогата на хубавата млада госпожа! Когато го слушах как описва сърдечните терзания на жената, изложила честта си на опасност, заради онзи, когото обича, усещах, че сърцето ми силно тупти, а ръцете ми пламтят… Колко смешно! Нима аз имам право да се смущавам така?!