Йожен Сю - Скитникът евреин

Страх ме е от конете, но още повече ме е страх да привличам вниманието на другите. Както и да е, придобих смелост, защото в ръката си държах чадър. Доближих до коня и като мравката, която иска да премести големия камък със сламка, с всичка сила ударих с чадъра коня отзад.

— Благодаря ви, добра госпожо — извика момчето, бършейки сълзите си. — Ударете го още веднъж, моля ви, може би ще тръгне.

Аз повторих, но конят от злоба или от мързел, коленичи, легна и след това започна да се търкаля по земята. Той хвърли хамута, разкъса го и строши дървения си нашийник. Аз побягнах, за да не ме ритне. Като видя това, момчето коленичи насред улицата, разплака се, сключи ръце и отчаяно завика.

— Помогнете ми! Помогнете ми!

Този път го чуха. Събраха се много хора, започнаха да бутат легналия кон и той се изправи на крака, но вече без хамут.

— Господарят ми ще ме пребие! — извика момчето разплакано. — Закъснял съм вече два часа, защото конят не иска да върви, а сега и хамутът… Господарят не само ще ме набие, но и ще ме изпъди. Какво ще стане тогава с мен, Господи, нямам си нито баща, нито майка…

Като чу тези почти изплакани думи, една добродушна търговка, която бе дошла от любопитство да наблюдава, извика:

— Не се отчайвай, синко, има начин всичко да се оправи. Ще се поправи и хамутът. А ако моите посестрими са като мен, няма да те оставим да си тръгнеш оттук гологлав и бос в такова време.

Предложението бе посрещнато с овации. Някой закърпи и поправи хамута, една жена даде на момчето шапка, друга чорапи, трета обувки, четвърта — здрави дрехи. За по-малко от четвърт час момчето беше облечено топло, а хамутът — поправен. Един осемнадесетгодишен младеж взе камшик, удари коня по ушите и каза на момчето, което гледаше ту дрехите си, ту търговките, мислейки, че е герой от приказка.

— Къде живее господарят ти?

— На „Canal Saint-Martin“, господине.

— Ще ти помогна да заведеш коня и ще кажа на господаря ти, че конят е виновен за закъснението. Такива инатливи коне не се поверяват на малко момче като теб.

Преди да тръгне, малкото момче, каза плахо на търговката:

— Госпожо, ще ми позволите ли да ви целуна? — И очите му се изпълниха с признателни сълзи. Това дете имаше добро сърце.

Този случай на човешка доброта ме трогна. Дълго следих с поглед високия младеж и детето, които вървяха подир коня, станал внезапно послушен след ударите на камшика.

Повтарям с гордост, че човекът по природа е добър и обича хората. Нали всички се впуснаха, когато чуха, че се извика: „Какво ще стане с мен… Нямам нито майка, нито баща…“

Бедното дете!… Наистина няма нито баща, нито майка, казах си. Попаднало в ръцете на някакъв безмилостен господар, който го облича в парцали и го бие… Сигурно спи в конюшнята, а при цялата си беднота и нещастие, е добро и кротко. Видях добре — то бе повече признателно за доброто, което му сториха, отколкото бе радостно… Но може би такава добра натура, оставена без поддръжка, без помощ, обидена от лоши отношения, също ще стане лоша… След това ще дойдат годините на страстите и чувствата, а подир тях — лошите подтици…

Да, при бедняка добродетелите са поне два пъти по-свети и поради това заслужават по-голямо уважение.

Сутринта майката на Агрикол, след като ме смъмри кротко, както винаги, че не съм тръгнала за църквата, ми каза:

— Добре, че се моля повече за теб, отколкото за себе си, скъпа. Бог ще ме послуша и ти ще отидеш, надявам се, в чистилището.

Денят беше щастлив за мен. Надявам се да намеря работа и ако стане, ще го дължа на една девойка с добро сърце. Тя ще ме заведе утре в манастира „Света Богородица“, където смята, че ще ми дадат някаква работа…

Флорин, и без друго трогната от онова, което прочете в дневника, щом стигна до този пасаж настръхна и продължи:

„Никога няма да забравя с какво трогателно съчувствие и с каква деликатна благосклонност тази девойка ме посрещна. От друга страна не ми се видя странно. Тя е работила при госпожица Кардовил и сигурно има достойнства, за да бъде близо до благодетелката на Агрикол. Винаги ще ми бъде приятно да си припомня това име, то е благородно и красиво, както лицето на Флорин… Аз нямам нищо, но ако можеха желанията на едно, проникнато от признателност сърце да достигнат до ушите на госпожица Флорин, тя щеше да е щастлива… Уви, мога да имам към нея само благопожелания, защото не мога да направя нищо друго, освен да я помня и да я обичам.“

Тези редове, които показаха искрената благодарност на Гърбавото, срутиха двоуменията на Флорин — тя вече не можеше да се противопоставя на изкушението, което изпитваше. Четейки откъсите от този дневник, любовта и уважението й към Гърбавото се увеличиха. Сега тя още повече изпитваше угризения за постъпката си, която можеше да подложи на подигравка най-интимните мисли на това бедно момиче. За щастие често доброто е също така прилепчиво, както и злото. Разпалена от всичко благородно и възвишено, което откри в тези страници, Флорин се потопи в техния животворен и чист извор и най-накрая се покори на едно от прекрасните чувства, които я увличаха понякога. Тя излезе от стаята си с ръкописа, решена да го остави на мястото, откъдето го бе взела, стига Гърбавото да не се бе върнало. Освен това тя бе твърдо решила да каже на Родин, че този път усилията за откриване на дневника са били напразни, защото Гърбавото е забелязала първия опит да бъдат откраднати записките й.