Йожен Сю - Скитникът евреин

— Не искам да гълтам повече този прах. Понякога повръщам кръв и имам болки в стомаха, от които изпадам в безсъзнание.

— Тогава защо не започнеш друга работа? — питах я аз.

— А докато я изуча с какво ще се храня? — отговаряше тя. — Освен това вече е много късно, болна съм, усещам го. Аз не съм виновна за това, защото не съм избрала сама такава работа — баща ми ме даде… И после, когато човек умре, няма от какво да се безпокои, няма да го е страх, че ще остане без работа.

Виктори говореше искрено и с някаква благодарност. Затова и умря, нашепвайки „Най-накрая, най-накрая…“

Мъчно му става на човек, щом помисли, че работата, от която бедният е принуден да изкарва хляба си, често го довежда до бавно самоубийство. Говорих за това с Агрикол преди няколко дни. Той ми каза, че имало и други, също толкова убийствени занаяти: във фабриката за селитрена киселина, във фабриката за бои. Те предизвикват известни, но неизлечими болести, от които работниците умират.

— Знаеш ли — прибави Агрикол — какво казват те, когато отиват във фабриката? Казват — отиваме в кланицата…

Тези страшни, но верни думи, ме накараха да изтръпна.

— И това става в наши дни! — казах. — И това се знае, нали? Никой ли от толкова влиятелни хора не си дава сметка, че това десеторно намалява броя на братята им?

— Когато трябва да взимат хората в армията — отвърна Агрикол — и да се води война, се грижат за тях. Но когато трябва да му помогнат да живее, никой не се грижи. Освен господин Харди, моят господар. Казват още, че гладът, бедността и мъките на работниците нямат никакво значение, защото не били политика. Лъжат се, те са нещо повече от политика.

Виктори не бе оставила пари, за да се плати службата в църквата, трупът й постоя в преддверието. На бедняка не му отслужват дори обикновена литургия. А понеже нямаше откъде да се дадат осемнадесет франка, свещеникът не придружи покойната до общите гробища.

Ако подобна служба от религиозно гледище е достатъчна за мъртвеца, тогава защо са необходими други? Не е ли това от користолюбие? А ако такава служба е недостатъчна, защо тогава само беднякът да бъде жертва на този недостатък?

Вчера Агрикол ми даде да прочета една статия във вестника. В нея се изобличава и напада така нареченият пагубен стремеж на някои хора от простолюдието към образованост, към грамотност, към четене на поезия, а понякога и към нейното създаване. На бедните материалните наслади са забранени, човешко ли е тогава да ни осъждат, че търсим духовни наслади? Какво лошо има ако вечер, след тежкия ден, лишена от други удоволствия и забавления, поискам да напиша няколко стиха… Или в този дневник да запиша впечатленията си? Нима Агрикол не е добър работник, само заради това, че като се върне при майка си, прекарва неделята в съчиняване на такива песни, в които се възпява трудът на занаятчията, и които казват на всички: Надежда и Братство! Не използува ли той по-достойно времето си, отколкото ако го прекарваше в някоя кръчма?

Лъжат се онези, които ни осъждат за подобни благородни подтици, ако мислят, че по такъв начин по-трудно изтърпяваме лишенията и бедността и че се настройваме още повече срещу щастливите! Дори да приемем, че е така, макар да не е вярно, не е ли по-добре да имаш разумен и просветен неприятел, отколкото глупав неразбиращ? Враждите изчезват заедно с развитието на ума, с разширяване на кръга на състраданието. По такъв начин могат да се разберат нравствените болки. Тогава може да се разбере, че и богатите често страдат, и общото съчувствие утешава нещастните. За съжаление и богатите изгубват децата си, обичаните любовници, скъпите майки. И измежду тях, особено сред жените, се срещат сред разкоша и величието, много надарени сърца, много тайно пролети сълзи… Ето защо не трябва да се страхуват…

Просветеният народ, когато се изравни с тях по образованост, ще се научи да съчувствува на богатите, когато изпаднат в беда, но са добри, и още повече ще им се съчувствува, когато са щастливи, но лоши.

Какво щастие! Какъв хубав ден! О, да, човекът е добър, милостив, човеколюбив! Да, Създателят е посял в него всички великодушни чувства!

Ето какво видях преди малко, не мога да дочакам вечерта, за да го запиша, за да не премине впечатлението.

Бях отишла да занеса една поръчка на площад „Du Temple“. Наблизо до мен, едно дванадесетгодишно, гологлаво и босо дете, макар че беше студено, със скъсаните си панталони и вехтата горна дреха, водеше за юздите един голям, неразпрегнат кон. От време на време конят спираше и не искаше да продължи. Момчето нямаше камшик, за да го подкара и напразно дърпаше юздата: конят не помръдваше. Тогава бедното дете извика „Боже мой! Боже мой!“. Сълзи потекоха по лицето му, то започна да се оглежда, търсейки наоколо помощ. Върху малкото му лице бе изписана такава мъка, че аз, без да се замисля, се захванах да извърша нещо, за което и сега ми е смешно, щом си представя какво зрелище съм била за хората.